Зад затворените врати: Историята на Мария между страха и свободата
– Къде си тръгнала пак с тази чанта? – гласът на Петър проряза тишината в коридора, докато аз стисках дръжките на дамската си чанта така силно, че кокалчетата ми побеляха.
– Отивам до аптеката, Петре. Нали ти казах, че главата ме боли от сутринта… – опитах се да звуча спокойно, но гласът ми трепереше.
Той се приближи бавно, с онзи поглед, който ме караше да се свивам вътрешно. – Пари имаш ли? – попита рязко. – Да не си забравила пак, че всичко минава през мен?
Погледнах надолу и подадох портмонето си. Вече не броях колко пъти съм го правила. От първия ден на брака ни, преди осем години, Петър държеше всичко под контрол. Заплатата ми от училището отиваше директно в общата ни сметка, до която само той имаше достъп. В началото ми се струваше нормално – така правят всички семейства, нали? Доверие, споделяне… Но с времето започнах да усещам как нещо в мен се чупи.
Петър беше уважаван човек в квартала – работеше като счетоводител в местната фирма и всички го познаваха като добър съпруг и баща. Но никой не виждаше какво се случваше зад затворените ни врати. Никой не знаеше за безсънните ми нощи, когато се чудех дали ще имам пари за автобус до работа, ако случайно се наложи да отида по-рано. Никой не подозираше колко пъти съм крила стотинки в джоба на палтото си, за да мога да си купя кафе в учителската стая.
– Не забравяй да вземеш касова бележка – добави той и ми върна портмонето с точно пет лева вътре.
Излязох навън и поех дълбоко въздух. Вятърът разроши косата ми, а очите ми се напълниха със сълзи. Как стигнах дотук? Кога позволих да изгубя себе си?
В училището колежките ми често говореха за семейните си проблеми – кой какво е сготвил, кой какво е купил на децата. Аз мълчах. Не можех да им кажа, че не помня кога последно съм купувала нещо за себе си без разрешение. Че дори за рождения ден на дъщеря ни трябваше да моля Петър за пари за подарък.
Една вечер, докато оправях масата за вечеря, дъщеря ни Ива ме попита:
– Мамо, защо винаги питаш тати дали може да купим нещо?
Погледнах я и усетих как гърлото ми се стяга. Какво да ѝ кажа? Че мама няма право на нищо свое? Че мама е забравила какво е да избираш?
– Защото така е по-лесно, миличка – излъгах я тихо.
С времето започнах да се съмнявам във всичко – в себе си, в решенията си, дори в любовта ни. Петър ставаше все по-настоятелен: проверяваше телефона ми, питаше ме с кого говоря, къде ходя след работа. Всяка вечер броеше рестото от покупките. Ако нещо не излизаше по сметките му, започваше скандал.
– Мария, ти май мислиш, че можеш да ме лъжеш! – крещеше той понякога. – Аз работя като вол за това семейство!
А аз работех не по-малко – преподавах на две смени, водех частни уроци вечер, за да можем да платим сметките. Но това нямаше значение. В очите му аз бях просто разход.
Една сутрин се събудих с усещането, че не мога повече. Гледах отражението си в огледалото и не познах жената отсреща – уморена, със сенки под очите и угаснал поглед.
– Това ли е животът ти? – прошепнах си сама.
На работа директорката ме повика в кабинета си.
– Мария, забелязвам, че напоследък си много затворена. Ако имаш нужда от помощ или просто да поговориш… знаеш къде да ме намериш.
Погледнах я и за миг ми се прииска да ѝ разкажа всичко – за страха, за унижението, за самотата. Но думите заседнаха в гърлото ми.
Вечерта Ива донесе рисунка – беше нарисувала нашето семейство: тя между мен и Петър, а аз държах ръцете ѝ здраво.
– Мамо, ти винаги ще ме пазиш, нали?
Тогава разбрах – ако не направя нещо за себе си, няма как да я науча на сила и достойнство. Започнах тайно да отделям по няколко лева от частните уроци. Скрих ги в стара кутия от обувки под леглото.
Една вечер Петър намери кутията.
– Какво е това?! Крила ли си пари от мен?!
Сърцето ми биеше лудо. За първи път го погледнах право в очите:
– Това са моите пари. Имам право на тях!
Той замръзна за миг. После излезе от стаята и трясна вратата.
Цяла нощ не мигнах. На сутринта събрах малкото си дрехи и взех Ива за ръка.
– Къде отиваме, мамо? – попита тя уплашено.
– На място, където ще можем да дишаме свободно – казах ѝ тихо.
Отидохме при майка ми в другия край на града. Тя ме прегърна силно и прошепна:
– Гордея се с теб, Мария.
Сега започвам отначало – с малко пари и много страхове. Но вече знам: свободата няма цена.
Понякога се питам: Колко жени още живеят така? Колко още ще мълчат от страх? А ти… би ли имал/а смелостта да направиш тази крачка?