Коледното писмо на малката Лилия: Сърце между два дома

– Не разбирам защо все още държиш тази кукла, Лили! – гласът на леля Мария проряза тишината в стаята, докато държеше в ръка старата ми плюшена мечка.

Стиснах я още по-силно до гърдите си. Не беше просто играчка – беше единственото, което ми остана от мама, преди да ме остави в дома. В този момент, в навечерието на Коледа, се чувствах по-самотна от всякога. Навън снегът валеше тихо, а аз седях на ръба на леглото и гледах как светлините от елхата трептят по стените.

– Моля те, лельо Мария, не ми я взимай… – прошепнах едва чуто.

Тя въздъхна тежко и остави мечето до мен. – Лилия, вече си голяма. Трябва да се научиш да пускаш миналото.

Но как да пусна миналото, когато то е всичко, което имам?

Израснах в приемно семейство в малък град край Пловдив. Леля Мария и чичо Георги бяха добри хора, но никога не ми казаха „обичам те“. Винаги бях „детето от дома“, дори когато вече живеех при тях три години. Всяка Коледа гледах как другите деца получават подаръци от родителите си, а аз – чорапи и учебници. Не че не бях благодарна, но сърцето ми копнееше за нещо повече.

Тази година реших да напиша писмо до Дядо Коледа. Знам, че съм на дванайсет и уж вече не вярвам в чудеса, но някак си имах нужда да излея всичко, което ме мъчеше. Седнах на бюрото си и започнах:

„Скъпи Дядо Коледа,
Моля те, не ми носи играчки или дрехи. Искам само едно – истинско семейство. Такова, което ще ме обича и ще ме нарича тяхно дете. Моля те, ако можеш, върни мама или ми помогни да намеря мястото си.“

Сгънах писмото и го сложих под възглавницата си. Не очаквах чудеса.

На следващата сутрин леля Мария влезе в стаята ми с писмото в ръка. Очите й бяха зачервени.

– Лилия… – започна тя колебливо. – Защо не си ми казала?

– Какво? – попитах объркано.

– Че се чувстваш толкова сама тук. Че още чакаш майка си.

Не знаех какво да кажа. Сълзите сами потекоха по бузите ми.

– Аз… не исках да ви притеснявам.

Тя седна до мен и за първи път ме прегърна истински. Усетих топлината й и за миг си позволих да повярвам, че може би не съм толкова сама.

Вечерта чух как леля Мария и чичо Георги спорят в кухнята:

– Не можем да й дадем това, което търси! – каза чичо Георги ядосано.
– Но тя е дете! Трябва да опитаме поне! – отвърна леля Мария със сълзи в гласа.
– Ами ако майка й се върне? Ами ако ни обвинят, че сме я задържали?
– Георги, тя има нужда от нас сега! Не можем да я държим между два свята!

Слушах ги през вратата и сърцето ми се свиваше от страх. Дали щяха да ме върнат обратно в дома? Или пък щяха да ме осиновят? Не знаех кое е по-страшно – да остана тук без обич или да тръгна отново към неизвестното.

На следващия ден леля Мария ме заведе на разходка до центъра на града. Минавахме покрай украсените витрини и гледахме как децата се смеят около елхата на площада.

– Лили, знаеш ли… – започна тя внимателно. – Понякога възрастните също се страхуват. Страхуваме се да обичаме някого, който може да ни бъде отнет. Но ти заслужаваш семейство.

Погледнах я с надежда.

– Ще опитаме ли заедно? – попита тя тихо.

Прегърнах я силно и за първи път почувствах, че може би тук е моето място.

Коледната вечер настъпи. Седяхме около масата – аз, леля Мария и чичо Георги. За първи път те ми подариха нещо специално – медальон с гравирано „Нашето момиче“.

– Добре дошла у дома, Лили – каза чичо Георги с усмивка.

Сълзите ми пак потекоха, но този път бяха от щастие.

В онази нощ разбрах, че семейството не винаги е кръвна връзка. Понякога е избор – изборът да обичаш някого въпреки страха и болката.

Сега си задавам въпроса: Колко деца като мен чакат някой просто да ги прегърне истински? А колко възрастни се страхуват да дадат любовта си? Може би чудесата се случват тогава, когато най-малко ги очакваме.