Дъщеря ми ме помоли да гледам внука си, докато е в болницата: Семейни тайни, които ме разтърсиха

– Мамо, ще можеш ли да гледаш Мартин за няколко дни? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона, докато аз пържех яйца в кухнята. Беше ранна сряда сутрин, а слънцето едва се прокрадваше през пердетата. – Трябва да постъпя в болница. Не е нещо сериозно, просто изследвания.

Сърцето ми се сви. Познавам Елица – никога не би ме притеснила без причина. Но не попитах повече, само казах „Разбира се, дете мое. Донеси го.“

Час по-късно тя пристигна с малкия Мартин – петгодишен, с големи кафяви очи и коса като кестен. Прегърнах го силно, а Елица ме целуна по бузата. Видях, че е пребледняла и с тъмни кръгове под очите. – Ще се върна след няколко дни, обещавам – прошепна тя и избяга към асансьора.

Останахме двамата с Мартин. Опитах се да го развеселя с палачинки и любимите му играчки, но той беше необичайно мълчалив. – Бабо, мама ще се върне ли? – попита тихо вечерта, докато го завивах. – Разбира се, слънчице – отвърнах, но не бях сигурна дали убеждавам него или себе си.

На следващия ден телефонът на Елица беше изключен. Опитах да звънна на зет ми – Димитър, но той не отговори. Започнах да се тревожа. Вечерта, докато прибирах дрехите на Мартин, намерих в джоба на якето му малка бележка: „Бабо, пази мама.“ Почеркът беше детски, но думите тежаха като камък.

Седнах на леглото и заплаках. Какво се случваше с дъщеря ми? Защо никой не ми казваше нищо?

На третия ден Димитър най-сетне се обади. Гласът му беше студен и отсечен:
– Елица ще остане още малко в болницата. Не я безпокой.
– Какво й има? – настоях аз.
– Не е твоя работа, Мария.

Това ме разтърси. Как така не е моя работа? Това е дъщеря ми! Прекарах нощта без сън, а Мартин започна да се буди с писъци. Сънуваше кошмари и викаше „Мамо! Не си тръгвай!“

На четвъртия ден реших да отида до болницата. На регистратурата ми казаха, че няма пациент с името Елица Димитрова. Обиколих всички отделения, но никой не беше чувал за нея. Върнах се у дома разтреперана.

Вечерта Мартин намери снимка на Елица и започна да я гали:
– Бабо, мама каза да не казвам на тати…
– Какво да не казваш?
– Че ме боли коремчето… и че тати вика много силно…

Спря дъхът ми. Седнах до него и го прегърнах:
– Мартинче, тати често ли вика?
– Да… понякога хвърля чаши… Мама плаче…

Сълзите ми потекоха по бузите. Не можех да повярвам. През цялото време мислех, че семейството на дъщеря ми е щастливо. Че тя има всичко, което аз не успях да й дам като млада майка – спокойствие и любов.

На петия ден Елица ми се обади от непознат номер:
– Мамо… добре ли е Мартин?
– Добре е, но ти къде си? Защо не си в болницата?
– Не мога да ти кажа… Не мога още…
– Елица, страх ме е за теб! Какво става?
– Мамо… моля те… пази Мартин… ако Димитър дойде, не му го давай…

В този момент разбрах всичко. Дъщеря ми бягаше от собствения си мъж. От години живееше в страх и болка, а аз не бях забелязала нищо.

Вечерта Димитър дойде пред вратата ни. Почука силно:
– Мария! Отвори! Знам, че са тук!

Стиснах Мартин в прегръдките си и не отворих. Звъннах на полицията със сърце, което щеше да изскочи от гърдите ми.

След този ден всичко се промени. Елица се върна след седмица – бледа, отслабнала, но с решителност в очите. Прегърна Мартин и ме погледна:
– Мамо… съжалявам, че те въвлякох… Но повече не мога да търпя…

Седнахме тримата на дивана и тя разказа всичко – за годините на страх, за обидите и заплахите, за това как е крила истината от всички, заради срама и страха от хорското мнение.

Погледнах я през сълзи:
– Къде сгрешихме като родители? Защо не ми каза по-рано?
– Защото ме беше срам… защото мислех, че ще ме обвините…

Сега живеем тримата заедно. Все още се страхуваме понякога от шума по стълбите или от непознат номер по телефона. Но вече сме заедно.

Понякога нощем се питам: Наистина ли познаваме децата си? Колко често затваряме очи пред истината от страх или срам? Кажете ми – какво бихте направили на мое място?