Между две огньове: Когато любовта и семейството се сблъскат

— Не, Мария! Казах ти вече — няма да ѝ помогна, докато не се съгласиш! — гласът на Петър отекна в малката кухня, а чашата с чай в ръцете ми затрепери.

Погледнах го невярващо. Сякаш не беше човекът, с когото споделям живота си вече десет години. Сякаш пред мен стоеше непознат, който държи съдбата на сестра ми в ръцете си като заложник.

— Петре, тя е моята сестра! Как можеш да поставяш условия? — прошепнах, усещайки как сълзите напират в очите ми.

Той се обърна рязко към мен, лицето му беше твърдо като камък. — Не става въпрос само за нея. Става въпрос за нас. За нашето семейство. Ако искаш да ѝ помогна с парите за операцията, ще трябва да се съгласиш да се преместим при майка ми в Пловдив. Тя вече не може сама, а аз не мога да се разкъсвам между две места.

В този момент времето спря. Сестра ми, Елена, лежеше в болницата в Бургас и чакаше спешна операция на сърцето. Родителите ни ги нямаше отдавна, а аз бях единствената ѝ опора. Но парите за операцията бяха непосилни за мен. Петър имаше спестявания — наши общи спестявания — но сега ги използваше като разменна монета.

— Това е изнудване — казах тихо, почти без глас.

— Наричай го както искаш — отвърна той. — Аз съм ти казал условията си.

Излязох от кухнята и се затворих в спалнята. Сълзите ми потекоха свободно. Как стигнахме дотук? Кога любовта ни се превърна в борба за власт и контрол? Спомних си първите ни години заедно — как се смеехме до късно през нощта, как мечтаехме за дом и деца. А сега… сега стоях пред невъзможен избор.

Телефонът ми иззвъня. Елена.

— Мария… — гласът ѝ беше слаб, но топъл. — Не искам да ви натоварвам повече. Ако не можете… ще се оправя някак.

— Не говори така! — прекъснах я остро. — Ще намерим начин. Обещавам ти.

Но какъв начин? Вече бях обиколила всички познати, взела бях кредит от банката, но пак не стигаше. Петър беше последната ми надежда.

Седмици наред живяхме в напрежение. Вечерите минаваха в мълчание; дори дъщеря ни Виктория усещаше студа между нас.

Една вечер тя ме попита:

— Мамо, защо тате е толкова ядосан напоследък?

Погалих я по косата и се опитах да ѝ се усмихна:

— Понякога възрастните имат трудности, Вики. Но всичко ще се оправи.

Не знаех дали лъжа нея или себе си.

Междувременно Елена се влошаваше. Лекарят ѝ каза, че операцията трябва да се направи до месец. Всяка нощ лежах будна и мислех — кое е по-важно: семейството, което съм създала, или това, от което произлизам?

Една сутрин събрах смелост и отидох при Петър.

— Добре — казах му с пресипнал глас. — Ще се преместим при майка ти. Само помогни на Елена.

В очите му проблесна победоносна искра, която ме нарани повече от всичко друго.

— Ще уредя парите още днес — каза той сухо.

Операцията мина успешно. Елена оцеля, но аз се чувствах като призрак на самата себе си. След месец вече бяхме в Пловдив, в малкия апартамент на свекърва ми Маргарита. Тя беше властна жена, която никога не ме прие напълно. Всеки ден намираше повод да ме упрекне:

— Мария, защо не си измила чиниите още? А детето пак е с мръсни дрехи!

Петър беше доволен — майка му беше щастлива, че синът ѝ е до нея. Аз обаче се чувствах като чужденка в собствения си живот.

Една вечер седях на балкона и гледах светлините на града. Чух стъпки зад себе си — беше Елена. Беше дошла да ни види след възстановяването си.

— Защо изглеждаш толкова тъжна? — попита тя тихо.

— Защото платих твоя живот със своя — отвърнах горчиво.

Тя ме прегърна силно.

— Не го казвай така! Ти направи това, което трябваше. Аз никога няма да забравя…

— Но аз ще помня цената цял живот — прошепнах.

Минаха месеци. Виктория започна да страда от честите ни премествания и напрежението вкъщи. Свекърва ми настояваше да я запишем в местното училище, въпреки че Вики плачеше всяка сутрин.

Една вечер Петър се прибра късно и ме намери разплакана в кухнята.

— Какво има пак? — попита раздразнено.

— Не мога повече така! Не мога да живея под един покрив с майка ти! Детето страда, аз страдам… Това ли искаше?

Той замълча за миг и после каза:

— Ти избра това. Аз само поставих условията.

В този момент разбрах истината: никой не може да те принуди да избираш между хората, които обичаш. Но понякога животът те поставя пред избори без правилен отговор.

Днес живея сама с Виктория в Бургас. Елена е добре и често ни помага. Петър остана при майка си. Понякога се чудя дали постъпих правилно или просто избрах по-малкото зло.

А вие какво бихте направили на мое място? Кое семейство бихте избрали — това, което сте създали или това, което ви е създало?