„Не искам да ми разваляш методите на възпитание“: Историята на една българска баба и нейната битка за обич

— Моля те, Мария, не го гушкай толкова често. Привиква към ръце и после цяла нощ не спи! — думите на снахата ми, Елица, прорязаха въздуха като нож. Стоях до люлката на малкия Калоян, който тъкмо беше заспал в прегръдките ми. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа — само го погледнах с надежда, че ще разбере колко много значи този миг за мен.

Когато Калоян се роди, сякаш целият свят се промени. След години самота и тишина в апартамента ни в Люлин, внезапно домът се изпълни с плач, смях и надежда. Синът ми, Димитър, беше щастлив — виждах го по начина, по който гледаше малкия. Но Елица… тя винаги беше дистанцирана. Още от първия ден усещах, че ме държи на разстояние. Не искаше да давам съвети, не искаше да се меся. „Това е нашето дете“, казваше често. „Ние ще решаваме как да го възпитаваме.“

Първите месеци се опитвах да не обръщам внимание. Помагах с каквото мога — готвех, чистех, носех пазар. Но всеки път, когато се опитвах да взема Калоян на ръце или да му изпея приспивна песен, усещах погледа ѝ върху себе си — строг, недоверчив. Веднъж дори ми каза:

— Не искам да му говориш на галено. Искам да свикне с истинските думи.

Погледнах я невярващо. Какво лошо има в това да наричаш едно бебе „слънчице“ или „мило мое“? В нашето семейство винаги сме били топли хора — майка ми ме е гушкала до късно вечер, баща ми ме е наричал „душичка“. Защо сега трябва всичко да е толкова студено?

Една вечер Димитър се прибра уморен от работа. Седнахме на масата тримата — аз, той и Елица. Калоян спеше в другата стая.

— Мамо, Елица иска да поговорим — започна той внимателно.

Погледнах ги и усетих как нещо тежко се настанява между нас.

— Мислим, че е по-добре да идваш по-рядко — каза Елица без заобикалки. — Калоян има нужда от рутина. Когато идваш, всичко се обърква.

— Но аз само искам да помогна… — прошепнах.

— Знаем — прекъсна ме Димитър. — Просто… понякога става напрежение.

В този момент сякаш някой изтръгна сърцето ми. Излязох на балкона и заплаках тихо. Спомних си как майка ми помагаше на мен, когато Димитър беше бебе. Как никога не съм се чувствала сама или изолирана. Защо сега времената са толкова различни?

След този разговор започнах да ходя по-рядко. Виждах Калоян веднъж седмично — за час-два. Всеки път се опитвах да бъда „правилната“ баба: не го гушках много, не му пеех песни, не му говорех галено. Но той ме гледаше с онези големи кафяви очи и протягаше ръчички към мен. Сърцето ми се късаше.

Един ден Елица ме помоли да го гледам за няколко часа — трябваше да отиде на лекар. Бях толкова щастлива! Приготвих му любимото пюре от тиква, сложих чисти дрешки, разказвах му приказки за Златното момиче и Кума Лиса.

Когато Елица се върна по-рано от очакваното, завари ме как го люлея на ръце и му пея „Мила моя мамо“.

— Какво правиш?! — извика тя ядосано. — Казах ти да не го приспиваш на ръце! После цяла нощ ще реве!

Опитах се да обясня:

— Но той беше неспокоен… Само така заспа…

— Не ме интересува! Това е моето дете! Не искам да ми разваляш методите на възпитание!

Тези думи ме удариха като шамар. Отидох си веднага, без да кажа нищо повече.

Оттогава почти не ме канят у тях. Виждам Калоян само по празници — когато има много хора и никой не забелязва дали съм го прегърнала или не.

Понякога седя сама в кухнята си и гледам старите снимки на Димитър като бебе. Спомням си как го люлеех до прозореца и му пеех същите песни. Как никой не ми забраняваше да го обичам по моя начин.

Сега любовта ми към Калоян е като заключена врата — стои там, но не мога да я покажа.

Чудя се: Кога семействата станаха толкова разделени? Кога любовта започна да пречи? И дали някой ден Калоян ще разбере колко много съм го обичала?