Сестра ми попадна в капана на измамник: Мога ли да я спася, ако не иска да ме чуе?

— Не разбираш! Той ме обича! — гласът на Елица трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше срещу мен в нашата малка кухня в Пловдив, стиснала телефона си така, сякаш от него зависеше животът ѝ. — Мария, ти просто завиждаш! Никога не си имала такава любов!

Сърцето ми се сви. Винаги съм била по-голямата сестра — разумната, тази, която трябва да пази и напътства. Но сега думите ми се разбиваха в стена от недоверие и болка. Елица беше винаги добричка, доверчива, с широко отворено сърце за всички. Може би затова този човек я беше намерил толкова лесно.

Всичко започна преди три месеца. Елица се запозна с някого във Facebook — Димитър, уж работел в Германия, строителен инженер. Писал ѝ първи, бил мил, внимателен, изпращал ѝ стихове и снимки на залези. Скоро разговорите им станаха ежедневие. Виждах как лицето ѝ светваше всеки път, когато телефонът ѝ изписваше името му.

— Мария, той е различен — сподели ми една вечер, докато пиехме чай на балкона. — Никой не ме е карал да се чувствам толкова специална.

Опитах се да не бъда скептична. Но когато започна да ми разказва как Димитър има проблеми с парите, как му трябват пари за билет до България, за болната му майка… Усетих познатата миризма на измама. Казах ѝ го директно:

— Ели, моля те, внимавай! Това може да е измамник. Не му пращай нищо!

Тя избухна:

— Ти винаги мислиш най-лошото за хората! Не можеш ли поне веднъж да се зарадваш за мен?

Оттогава между нас се появи пропаст. Елица започна да се затваря в себе си. Скриваше телефона си, заключваше се в стаята си с часове. Майка ни усещаше напрежението, но не разбираше напълно какво става.

Една вечер я чух да плаче. Влязох тихо в стаята ѝ. Тя седеше на леглото, стиснала телефона до гърдите си.

— Ели… — прошепнах аз.

Тя ме погледна с червени очи:

— Той каза, че ако не му помогна сега, никога няма да можем да бъдем заедно…

— Колко пари му изпрати? — попитах тихо.

Тя замълча дълго.

— Всичките си спестявания… И взех малък заем…

Почувствах гняв и отчаяние едновременно. Как можеше да е толкова наивна? Но после видях страха в очите ѝ — страхът да не остане сама, страхът да не изгуби любовта си.

Опитах всичко — говорих с нея спокойно, после плакахме заедно, после се карахме. Майка ни също се намеси:

— Елице, това не е истинска любов! Истинският човек ще дойде при теб, ще те погледне в очите!

Но Елица беше като омагьосана.

Започнах да търся помощ. Свързах се с една фондация за жертви на интернет измами. Те ми дадоха съвети как да говоря с нея — без обвинения, с много търпение и разбиране. Опитах се да ѝ покажа истории на други жени, които са минали през същото. Понякога виждах колебание в очите ѝ, но после пак се затваряше.

Една сутрин я намерих разплакана на масата в кухнята.

— Той изчезна… — прошепна тя. — Профилът му го няма…

Прегърнах я силно. Този път тя не ме отблъсна.

— Ще мине време… Ще боли… Но ще мине — казах ѝ тихо.

Минаха седмици. Елица беше като сянка на себе си. Не излизаше, не говореше много. Аз бях до нея — правех чай, готвех любимите ѝ ястия, гледахме стари снимки от детството ни във Велинград.

Един ден тя ме погледна и прошепна:

— Прости ми… Не ти повярвах…

— Няма нищо за прощаване — казах аз и я прегърнах.

Днес Елица вече е по-добре. Още я боли, още се страхува да вярва на хората. Но вече говорим повече — за всичко: за любовта, за доверието, за това как понякога най-големите ни мечти могат да ни заслепят.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Можем ли наистина да спасим някого, който не иска да бъде спасен? Или просто трябва да бъдем до него — докато сам не поиска помощ?