Когато майка избере снаха вместо син: Моята история за болката, гордостта и новото начало

— Мамо, как можа? — гласът на Петър трепереше от гняв и болка, докато стоеше на прага, а аз държах в ръцете си неговата стара раница. В този момент времето сякаш спря. Виждах пред себе си не само сина си, а едно дете, което някога държах за ръка по пътя към училище, а сега — мъж, когото не познавах.

— Петре, моля те… — опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. Зад мен, в кухнята, Мария — неговата съпруга — плачеше тихо. Беше ми станала по-близка от собственото ми дете през последните месеци. Не знам кога се случи това. Може би когато Петър започна да се прибира все по-късно, да вика и да хвърля чаши по стената. Може би когато Мария дойде при мен една вечер с насинено око и прошепна: „Не мога повече.“

Тогава разбрах, че трябва да избера. Да избера между кръвта и съвестта си. Между сина си и жената, която той нараняваше. Българските майки винаги са били обвинявани, че защитават децата си до последно, че затварят очи пред грешките им. Но аз не можех повече.

— Това е твоят дом! — извика Петър. — Как можа да ме изгониш заради нея?

— Това вече не е твой дом — казах тихо. — Докато не се научиш да уважаваш хората около себе си, няма място за теб тук.

Петър тресна вратата зад себе си. Чух стъпките му по стълбите и после — тишина. Седнах на дивана и се разтреперих цялата. Мария дойде при мен и ме прегърна. Плакахме двете дълго време.

В следващите дни кварталът започна да шушука. „Видя ли какво направи Иванка? Изгони сина си заради снаха си! Срамота!“ Дори сестра ми Катя ми се обади:

— Ти луда ли си? Какво ще кажат хората?

— Хората не живеят в моя дом, Катя — отвърнах й. — Не са те виждали как Мария идва пребита посред нощ.

— Ама той ти е син!

— И какво от това? Да го оставя да съсипе живота на друго човешко същество?

Катя млъкна. Знаех, че няма какво да каже.

Първите седмици бяха ад. Всяка вечер гледах снимките на Петър като малък, спомнях си първите му стъпки, първия му учебен ден. Питах се къде сбърках. Дали не го разглезих прекалено? Дали не му дадох твърде много свобода? Или просто такава е съдбата?

Мария беше тиха, почти невидима. Готвеше, чистеше, ходеше на работа в детската градина и рядко говореше за Петър. Един ден я намерих да плаче над тенджерата със супа.

— Прости ми, че ти развалих живота — прошепна тя.

— Не ти си виновна — казах й. — Аз трябваше по-рано да видя какво става.

Така започнахме нов живот двете. Сутрин пиехме кафе на балкона и гледахме как слънцето огрява панелките на Люлин. Понякога Мария разказваше за децата в градината, понякога аз й разказвах за младостта си в Пловдив. Постепенно болката започна да отстъпва място на нещо ново — надежда.

Но Петър не се отказа лесно. Един ден се появи пред блока, пиян и разярен.

— Ще съжаляваш! — крещеше той. — Ще видиш ти!

Съседите гледаха през прозорците, някои снимаха с телефоните си. Аз стоях на балкона и го гледах право в очите.

— Върви си, Петре! — извиках му. — Докато не потърсиш помощ, докато не се промениш, нямаш място тук!

Той хвърли бутилка по стената и избяга. Сърцето ми се късаше, но знаех, че няма връщане назад.

Минаха месеци. Петър не се обади повече. Понякога чувах от познати, че живее при някакви приятели в Студентски град, че работи тук-там, но все така пие и се кара с всички. Болеше ме, но вече не плачех всяка вечер.

Мария започна да се усмихва повече. Един ден донесе вкъщи малко котенце от улицата.

— Да го задържим ли? — попита тя плахо.

— Разбира се — усмихнах се аз.

Котето стана нашият нов член на семейството. Кръстихме го Сивчо.

С времето кварталът свикна с нашата странна двойка — свекърва и снаха под един покрив. Някои ни гледаха с подозрение, други ни поздравяваха топло. Аз вече не се страхувах от хорското мнение.

Понякога вечер сядам на балкона с чаша чай и гледам към светлините на София. Мисля за Петър — дали някога ще намери пътя обратно? Дали ще може да прости? Дали аз ще мога?

Но най-вече мисля за това колко е трудно да бъдеш майка в България — между традицията и съвестта, между любовта към детето и отговорността към другите хора около него.

Понякога се питам: Дали сгреших? Или най-после избрах себе си? Какво бихте направили вие на мое място?