Бягам на работа, за да избягам от мъжа си: История за скритата болка зад ежедневната усмивка

– Пак ли ще закъснееш? – гласът на Петър проряза утринната тишина, докато закопчавах палтото си в коридора. Не го погледнах. Ако го бях направила, щях да видя онзи познат израз на недоволство, който ме караше да се свивам вътрешно. – Имам среща с шефката, не мога да закъснея – излъгах без капка колебание. Истината беше, че дори и да нямах среща, пак щях да избягам. От него. От себе си. От този апартамент, който отдавна не беше дом.

Петър се приближи и сниши гласа си:
– Не забравяй да вземеш хляб. И провери дали си платила тока, че пак ще ни спрат електричеството заради твоята разсеяност.

Стиснах зъби. Винаги беше „моята разсеяност“, „моята вина“. Дори когато децата се разболееха, той намираше начин да ме обвини. „Не си им сложила достатъчно шалове“, „Пак си забравила да им дадеш витамини“. Всяка дума беше като капка киселина върху самочувствието ми.

Излязох на стълбището и вдишах студения въздух. За миг се почувствах свободна. Вратата зад мен се затвори с глух трясък – като затворническа решетка. Слязох по стълбите, поздравих съседката Мария с престорена усмивка.
– Добро утро, Цвети! Как са дечицата?
– Добре са, благодаря – отвърнах автоматично.

Мария ме гледаше с онзи особен поглед – смесица от любопитство и съжаление. Дали знаеше? Дали всички знаеха? Или просто си въобразявах, че зад всяко „Как си?“ се крие истински въпрос: „Добре ли си наистина?“

В автобуса към офиса се загледах през прозореца. София се събуждаше – хората бързаха нанякъде, лицата им бяха уморени, но решителни. Аз също бях решителна – решена да оцелея още един ден.

В офиса ме посрещнаха усмивките на колегите. Тук бях друга – Цветелина, която знае как да организира проект, която умее да слуша и да помага. Тук никой не ми казваше, че съм безполезна или разсеяна. Дори шефката ми, госпожа Илиева, често ме хвалеше пред всички:
– Цвети, без теб този екип нямаше да е същият!

Тези думи ми даваха сили. Понякога се чудех дали не живея само заради тях.

На обяд седнахме с колежката ми Галя в близкото кафене.
– Цвети, добре ли си? Изглеждаш уморена напоследък.
– Просто не спя добре – отвърнах и се усмихнах изкуствено.
– Ако имаш нужда да поговориш… знаеш, че можеш да ми се довериш.

Погледнах я за миг и почти ми се прииска да ѝ разкажа всичко – как Петър ме следи къде ходя, как проверява телефона ми, как всяка вечер брои парите в портфейла ми и ме пита защо съм похарчила толкова за храна. Как понякога вика толкова силно, че децата се разплакват и се крият под масата. Но не казах нищо. Само кимнах и отпих от кафето си.

След работа не бързах да се прибирам. Разхождах се из квартала, гледах витрините на магазините и си представях друг живот – живот без страх, без вина, без вечната борба да угодя на някого, който никога няма да бъде доволен.

Когато най-накрая отключих вратата у дома, децата ме посрещнаха с прегръдки.
– Мамо! Мамо! – викаше малкият Мартин и ме дърпаше към стаята си.
– Нарисувах ти нещо!

Петър стоеше в кухнята с кръстосани ръце.
– Къде беше толкова време? Пак ли ходи по магазините?
– Разходих се малко след работа – казах тихо.
– Естествено… Само ти можеш да си позволиш такива глезотии. Аз цял ден бачкам като вол!

Погледнах го и за миг ми се прииска да му изкрещя: „Аз също работя! Аз също имам нужда от почивка!“ Но думите заседнаха в гърлото ми като камък.

Вечерта сложих децата да спят и седнах до прозореца с чаша чай. Гледах светлините на града и слушах как Петър мърмори нещо пред телевизора. Чудех се кога станах толкова невидима за него. Кога престанахме да бъдем семейство и станахме просто хора, които делят един покрив?

Понякога си представям как събирам багажа си и тръгвам – само аз и децата. Представям си как дишам свободно, как никой не ме обвинява за всичко лошо в този свят. Но после ме обзема страх – как ще се справя сама? Какво ще кажат хората? Ще мога ли да осигуря всичко необходимо на Мартин и Деси?

Всяка сутрин обличам маската на щастливата майка и съпруга. Усмихвам се пред съседите, пред родителите на детската градина, пред собствените си деца. Само когато остана сама в офиса или на улицата, позволявам на истинските чувства да изплуват – болка, гняв, отчаяние…

Една вечер чух Мартин да шепне на сестра си:
– Защо мама винаги е тъжна?
Сърцето ми се сви. Не успявам да ги заблудя. Те усещат всичко.

Може би е време да спра да бягам само до офиса… Може би е време да избягам завинаги от този живот.

Но дали ще намеря сили? Дали някой ще ме разбере? А вие… какво бихте направили на мое място?