Те не избраха мен: Как любовта ми с Димитър бе разбита от неговите родители

– Не си за него, Мария! – думите на госпожа Иванова отекнаха в малката кухня, докато държеше чашата с чай така, сякаш държи съдбата ми в ръцете си. Беше студена мартенска вечер, а аз се чувствах по-студена от въздуха навън. Седях срещу нея с ръце, стиснати в скута, и се чудех какво още мога да кажа, за да я убедя, че обичам сина ѝ.

– Мамо, стига! – гласът на Димитър трепереше от напрежение. – Това е моят избор.

– Не, Димитре. Ти си млад и не разбираш. Мария… тя не е като нас. Семейството ѝ… – тя замълча, сякаш думите ѝ бяха прекалено тежки.

Знаех какво има предвид. Родена съм в малко село край Видин. Баща ми беше шофьор на камион, майка ми – шивачка. Не бяхме богати, но бяхме честни хора. За разлика от тях – Иванови, собственици на аптеки в София, с приятели лекари и адвокати, с вечери в скъпи ресторанти и почивки в чужбина.

Първият път, когато Димитър ме заведе у тях, майка му ме изгледа от глава до пети. Усмихна се любезно, но очите ѝ останаха студени. Баща му почти не проговори цялата вечер. След това започнаха малките забележки: „Мария, ти сигурна ли си, че знаеш как се прави мусака?“, „В нашето семейство всички имаме висше образование…“

Димитър ме защитаваше. Казваше ми, че ги е грижа за него и че ще свикнат с мен. Но времето минаваше, а отношението им не се променяше. Чувствах се като натрапник в собствения си живот.

Една вечер, когато се прибрахме у нас след поредната семейна вечеря при Иванови, избухнах:

– Защо трябва да се боря за тяхното одобрение? Обичам те, но не мога да живея вечно под сянката им!

Димитър ме прегърна силно:

– Ще се справим. Обещавам ти.

Но обещанията му започнаха да звучат кухо. Започнах да усещам как между нас се появява невидима стена. Той ставаше все по-мълчалив след срещите с родителите си. Веднъж го чух да говори с майка си по телефона:

– Мамо, моля те… Не я съди така… Да, знам какво искаш за мен… Но аз я обичам…

Тогава разбрах – той е разкъсван между мен и тях. И колкото повече се опитвах да се докажа, толкова по-далечен ставаше той.

Започнах да се съмнявам в себе си. Дали наистина не съм достатъчно добра? Дали мечтите ми да стана учителка са твърде скромни за техния свят? Всяка вечер плачех тихо в леглото си, докато Димитър спеше до мен.

Един ден майка ми ме попита:

– Марийче, щастлива ли си?

Не можах да ѝ отговоря. Само поклатих глава и избягах навън. Вървях по улиците на София и се чувствах изгубена сред хората.

Малко по-късно Димитър започна да закъснява от работа. Започнах да усещам хлад в прегръдките му. Една вечер го попитах:

– Обичаш ли ме още?

Той замълча дълго:

– Обичам те… Но всичко стана толкова сложно…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Знаех какво предстои.

Седмица по-късно той ми каза:

– Мисля, че трябва да си дадем почивка. Не искам да те наранявам повече.

Светът ми се срина. Върнах се при родителите си във Видин. Месеци наред не можех да говоря за това. Майка ми ме държеше за ръката и повтаряше:

– Ще мине и това, дете мое.

Но болката остана дълго време. Чудех се дали някога ще мога пак да обичам така истински.

Сега, години по-късно, понякога се питам: Ако бях от друго семейство, ако бях по-амбициозна или по-богата – щеше ли всичко да е различно? Или любовта винаги губи битката със семейните очаквания?

А вие как мислите – заслужава ли си човек да се бори за любовта си въпреки всичко? Или понякога трябва просто да пуснем онези, които не могат да изберат нас?