На прага на петдесетте: Оставих жена си заради любов, която никога не угасна

– Ти наистина ли ще го направиш? – гласът на жена ми Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме един срещу друг в хола, между нас масата с неизядената торта от петдесетия ми рожден ден. Децата се бяха прибрали по стаите си, след като напрежението стана непоносимо.

Не можех да я погледна в очите. Пръстите ми се свиваха в юмруци, а в гърдите ми бушуваше буря. „Трябва ли да ѝ кажа истината? Че не става дума за друга жена, а за тази, която никога не напусна сърцето ми?“

– Не мога повече, Мария – прошепнах. – Не мога да живея с тази лъжа. Не е честно към теб, не е честно към мен.

Тя се разсмя горчиво:
– След всичко, което преживяхме? След толкова години? Защо сега? Защо точно на рождения ти ден?

В този момент се върнах години назад. Бях на двадесет и две, студент във Велико Търново. Там срещнах Елена – момичето с най-ярките зелени очи, които някога съм виждал. Любовта ни беше вихрушка – силна, неудържима, но и обречена. Родителите ѝ не ме искаха, а моите настояваха да се върна в София и да започна „истински живот“.

С Елена се разделихме с обещание, че ще се намерим отново. Но животът ме завъртя – работа, казарма, после Мария. Тя беше добра, търпелива, обичаше ме истински. Построихме дом, родиха се децата – Виктор и Ива. Но в мен винаги остана празно място, което никой не можа да запълни.

Преди няколко месеца получих съобщение във Facebook: „Здравей, Георги. Мисля за теб понякога. Елена.“ Сърцето ми подскочи. Започнахме да си пишем, после се видяхме на кафе. Беше същата – малко по-уморена, с няколко бръчки около очите, но усмивката ѝ беше все така топла. Разбрах, че и тя никога не ме е забравила.

– Не мога да ти простя – каза Мария. – Не мога да повярвам, че ще разруша всичко заради някаква стара любов.

– Не е „някаква“, Мария. Опитвах се да я забравя цял живот. Опитвах се да бъда добър съпруг, баща, човек. Но не мога повече да се преструвам.

В този момент вратата се отвори и Виктор влезе. Беше чул всичко.
– Ти си егоист! – извика той. – Мислиш само за себе си! Как можа да ни причиниш това?

Ива се появи зад него, с разплакани очи:
– Тате, моля те, не си тръгвай…

Сърцето ми се късаше. Исках да ги прегърна, да им кажа, че ги обичам повече от всичко. Но знаех, че ако остана, ще ги лъжа цял живот. Ще бъда сянка на себе си.

– Обичам ви – казах тихо. – Но трябва да бъда честен. Ако остана, ще ви нараня още повече.

Мария се обърна към мен с поглед, пълен с омраза и болка:
– Никога няма да ти простя. Никога.

Събрах багажа си в една малка чанта. Всяка дреха, всяка снимка ме бодеше като игла. Оставих ключовете на масата и излязох. Навън валеше дъжд. Вървях по улиците на квартала, където бяхме отгледали децата, където бяхме празнували Коледи и рождени дни. Всичко ми изглеждаше чуждо и далечно.

Срещнах Елена на гарата. Тя ме прегърна силно, без думи. В очите ѝ видях същата болка и същата надежда.

– Сигурен ли си? – попита тя тихо.

– Не знам – признах. – Но знам, че не мога повече да живея без теб.

Започнахме нов живот в малък апартамент под наем в Пловдив. Беше трудно – парите не стигаха, работех каквото намеря. Понякога се будех нощем и се питах дали не сгреших. Децата не ми вдигаха телефона месеци наред. Мария ми изпрати само едно съобщение: „Надявам се да си щастлив.“

С Елена се карахме често – за пари, за миналото, за страховете си. Но когато я гледах как спи до мен, усещах, че поне този път съм верен на себе си.

Една вечер получих съобщение от Ива: „Тате, липсваш ми. Може ли да се видим?“ Сърцето ми се сви от радост и вина едновременно. Срещнахме се в малко кафене до реката. Тя беше пораснала, по-сериозна, но в очите ѝ видях детето, което някога люлеех на ръце.

– Защо го направи? – попита тя.

– Защото не исках да живея с лъжа – отвърнах. – Защото понякога човек трябва да избере себе си, дори когато всички го мразят за това.

Тя ме прегърна. Плакахме заедно.

Сега, година по-късно, все още се боря с вината и болката. Но знам, че направих това, което трябваше. Понякога любовта не умира, колкото и да се опитваш да я забравиш. А вие, бихте ли имали смелостта да последвате сърцето си, ако знаете, че ще нараните най-близките си? Или бихте останали в името на мира и сигурността?