Отмъщението на една снаха: Когато чашите са по-чисти от отношенията

— Пак ли не си измила чашите както трябва, Мария? — гласът на свекърва ми, Станка, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над мивката, а в гърдите ми се надигаше познатата вълна на безсилие и гняв. Чашите блестяха, но за нея никога не беше достатъчно.

— Измих ги, Станке. Даже ги подсуших — опитах се да запазя гласа си спокоен, но усещах как думите ми се разпадат във въздуха.

Тя се приближи, взе една чаша, вдигна я срещу светлината и въздъхна театрално:

— Виждаш ли? Пак има петно. Какво ще кажат гостите, ако видят това?

Петното беше въображаемо, но обидата — съвсем истинска. От години живеехме заедно — аз, съпругът ми Петър, двете ни деца и Станка. След като свекър ми почина, тя се нанесе при нас. Казваше, че ще помага, но всеки ден се превръщаше в изпитание. Всяка сутрин започваше с критика, всяка вечер завършваше с упрек. Децата ми се криеха в стаите си, Петър се прибираше все по-късно, а аз се чувствах като чужденка в собствения си дом.

Веднъж, докато подреждах масата за вечеря, чух как Станка говори по телефона с приятелката си:

— Не знам какво прави цял ден. Домакинството й е като след буря. Петър заслужаваше по-добра жена.

Сълзите ми се стичаха безшумно, докато нареждах чиниите. Не можех да се оплача на никого — майка ми беше далеч, а приятелките ми не разбираха. „Това е България, Мария, свекървите са такива“, казваха те. Но никой не знаеше какво е да се чувстваш невидима, да преглъщаш обиди, докато се усмихваш на масата.

Една вечер, след като децата заспаха, Петър ме намери в кухнята, седнала на пода, с глава в ръцете.

— Какво има, Миме? — попита той тихо.

— Не мога повече, Петьо. Тя ме съсипва. Всеки ден, всяка дума… — гласът ми се пречупи.

Той въздъхна, седна до мен и ме прегърна.

— Знам, че не е лесно. Но тя е майка ми. Не мога да я оставя сама.

— А мен можеш ли да оставиш сама? — прошепнах.

Той не отговори. В този момент разбрах, че съм сама в тази битка.

С времето започнах да се променям. Станах по-затворена, по-студена. Децата усещаха напрежението, а Петър все по-често избягваше разговорите. Станка, обаче, сякаш се хранеше с моето страдание. Веднъж, когато се прибрах от работа по-рано, я заварих да рови в чекмеджетата ми. Когато ме видя, дори не се смути.

— Търсех кърпите. Ти никога не ги подреждаш като хората.

Тогава не издържах.

— Стига, Станке! Това е моят дом! Не можеш да се държиш с мен като с прислужница!

Тя ме изгледа с ледени очи.

— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш. Петър ще намери по-добра.

Тези думи ме удариха като шамар. Прекарах нощта без сън, мислейки какво да направя. На сутринта взех решение — няма да бъда повече жертва. Ще й покажа, че не може да ме смачка.

Започнах да й отвръщам. Когато критикуваше готвенето ми, аз й поднасях чинията с усмивка и казвах:

— Ако не ти харесва, можеш да сготвиш ти.

Когато се оплакваше от чистотата, й подавах парцала:

— Ето, Станке, покажи ми как се прави.

Постепенно тя започна да губи почва под краката си. Веднъж, когато пред гостите се опита да ме унижи, аз се засмях и казах:

— Станка е експерт по всичко. Ако някой има въпрос за чашите, да пита нея.

Гостите се засмяха, а тя се изчерви. За първи път видях страх в очите й. От този ден нещата се промениха. Тя започна да се държи по-внимателно, а Петър забеляза промяната.

— Какво става между вас? — попита ме една вечер.

— Просто вече не се страхувам от нея — отговорих.

Но вътре в мен бушуваше буря. Чувствах се виновна, че се превръщам в човек, когото не харесвам. Децата ми виждаха как се караме, домът ни беше пълен с напрежение. Започнах да се питам — струва ли си всичко това? Отмъщението ми носеше кратко удовлетворение, но не и мир.

Една сутрин, докато миех чашите, Станка влезе в кухнята. За първи път от години изглеждаше уморена, почти крехка.

— Мария… — започна тя тихо. — Може би не съм права за всичко. Трудно ми е без Иван. Понякога се държа лошо… Не знам как да бъда сама.

Погледнах я — за първи път видях в нея не враг, а човек. Болката й беше като моята. Оставих чашата и седнах до нея.

— И на мен ми е трудно, Станке. Но ако не спрем да се нараняваме, ще загубим всичко.

Тя кимна, а в очите й проблеснаха сълзи. В този момент разбрах — прошката е по-силна от отмъщението. Но дали ще успеем да започнем отначало?

Понякога се питам: колко чаши трябва да измиеш, за да изчистиш отношенията си с хората? И струва ли си да се бориш за мир, когато войната вече е оставила белези?