Бях ли права да помоля свекърва си да си тръгне, след като разбрах какво е направила в наше отсъствие?

– Какво си направила, мамо? – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си снимката на баба ми, която бях сложила на рафта в хола. Сега рамката беше празна, а снимката – изчезнала.

Свекърва ми, Мария, стоеше с кръстосани ръце пред мен, лицето ѝ бе каменно. – Не мисля, че тази снимка е подходяща за новия ви дом, Яна. Тук трябва да има свежест, не стари спомени.

В този момент усетих как нещо в мен се къса. Бяхме се нанесли в новия апартамент само преди седмица. С мъжа ми, Петър, мечтаехме за този дом – да го подредим по наш вкус, да създадем уют, да поканим приятели. Всичко беше ново, чисто, изпълнено с надежда. Но още от първия ден Мария настояваше да ни „помага“. Всяка сутрин идваше с торба съвети и критики: „Това килимче не е на място“, „Тези завеси са прекалено тъмни“, „Кой слага толкова книги в хола?“.

Петър се опитваше да балансира: – Мамо, остави ни да си го направим както искаме. Но тя не чуваше. Казваше, че иска най-доброто за нас, а аз усещах как домът ми се изплъзва от ръцете ми.

Вчера, докато бяхме на работа, тя дойде с ключа, който ѝ бяхме дали за спешни случаи. Когато се прибрах, всичко беше разместено – любимата ми ваза я нямаше, снимките от детството ми бяха прибрани в кашон, а на тяхно място – нейните порцеланови фигурки. В кухнята беше изхвърлила бурканите с домашна лютеница, които майка ми ми беше пратила от Пловдив. „Не е хубаво да държите такива неща, ще се развалят!“ – каза тя, когато я попитах.

Седнах на дивана и се разплаках. Петър ме прегърна, но видях, че и той е ядосан. – Това не е редно, мамо. Трябва да уважаваш нашите решения.

Мария се разсмя сухо: – Вие още не знаете какво е дом. Аз съм минала през всичко това. Ако ме слушате, ще ви е по-лесно.

Тази нощ не можах да спя. Въртях се и мислех – дали съм неблагодарна? Все пак тя е майка на Петър, помага ни, готви, чисти. Но защо се чувствам като гост в собствения си дом?

На сутринта я заварих да подрежда гардероба ни. Дрехите ми бяха сгънати по неин начин, а някои липсваха. – Изхвърлих старите ти пуловери, Яна. Не ти трябват вече.

Тогава избухнах:
– Моля те, остави ни на мира! Това е нашият дом, нашият живот! Не искам повече да идваш без покана!

Петър стоеше до мен, мълчалив, но стиснал ръката ми. Мария пребледня. – Не мога да повярвам, че така ми говориш. Аз само исках да помогна!

– Помощта не е да ни отнемаш спомените и да ни подреждаш живота, както ти искаш. Моля те, върни ми снимката на баба ми и ключа от апартамента.

Тя трепереше от гняв, но извади ключа и го сложи на масата. – Ще съжалявате. Когато имате деца, ще разберете.

След като си тръгна, в апартамента настъпи тишина. Петър ме прегърна. – Може би беше прекалено рязко, но трябваше да го направим. Това е нашият дом.

Денят мина в напрежение. Майка ми се обади да попита как сме. Разказах ѝ всичко. – Права си, Яна. Трябва да имаш граници. Но знам, че ти е тежко.

Вечерта седнахме с Петър на балкона. Гледах светлините на София и се чудех – дали постъпих правилно? Дали не разбих връзката между Петър и майка му? Или просто защитих себе си и нашето семейство?

Сега, когато пиша това, още усещам болката и вината. Но и облекчение. За първи път от седмици домът ми е само мой. Може би ще ми простят. Може би ще ме разберат. А вие как бихте постъпили на мое място? Къде свършва помощта и започва намесата?