В сянката на майка ми: Кога ще бъда достатъчна?

– Люси, пак ли не си измила прозорците? – гласът на майка ми пронизва въздуха като остър нож, докато стоя с парцал в ръка в нейния хол. Часът е едва девет сутринта, а вече усещам как гърлото ми се стяга от напрежение. Вчера оставих децата при мъжа ми, за да дойда тук и да й помогна. Днес пак съм тук. Утре – сигурно пак.

– Мамо, имам работа, трябва да се върна при децата… – опитвам се да обясня, но тя ме прекъсва с рязко махване на ръка.

– Ти винаги имаш работа! А аз? Кой ще ми помогне? Баща ти не е вече тук, а ти си ми единствената опора! – очите й се пълнят със сълзи, а аз усещам как вината ме залива като студен душ.

Всяка сутрин започва с тревога – дали ще успея да угодя на всички? Ставам в шест, приготвям закуска за малките, бързам към училище, после към работа. Следобедът е за майка ми – чистя, пазарувам, готвя. Вечер се връщам у дома, където ме чакат домашни, разправии и уморен съпруг. Понякога се чудя дали някой изобщо вижда мен.

– Люси, пак ли ще оставиш майка си сама? – пита ме веднъж съпругът ми Петър, докато приготвям чантата с покупки за майка ми.

– Не мога да я оставя, Петре. Тя няма никого другиго… – прошепвам.

– А ние? Ние не сме ли ти семейство? – гласът му е тих, но в него има болка.

Не знам кога започнах да живея на два фронта. Майка ми винаги е била строга – още от дете ме учеше, че трябва да съм послушна, че семейството е над всичко. Когато татко почина внезапно преди пет години, тя се срина. Аз поех всичко – сметките, пазаруването, грижите за нея. Тогава бях бременна с второто си дете. Никой не ме попита дали мога да издържа.

С времето майка ми започна да очаква все повече. Ако не отида един ден, звъни по десет пъти. Ако не отговоря веднага, праща съседката да провери дали съм добре. Веднъж дори дойде у дома ни без предупреждение и започна да подрежда шкафовете в кухнята ми.

– Така не се държи една майка! – изкрещях тогава за първи път в живота си.

Тя ме изгледа с онзи поглед на обида и разочарование:

– Всичко правя за теб! А ти… ти си неблагодарна!

Тази дума – „неблагодарна“ – ме преследваше като сянка. Всяко мое „не“ беше нож в сърцето й. Всяко мое „да“ беше предателство към себе си и към семейството ми.

Децата ми започнаха да усещат напрежението. Малката Мария веднъж ме попита:

– Мамо, защо винаги бързаш? Защо никога не играеш с нас?

Сълзите напълниха очите ми. Как да обясня на едно дете, че майка й е разкъсана между две семейства?

Една вечер Петър седна до мен на дивана. Беше късно, децата спяха.

– Люси, така не може повече. Ти се губиш. Не те познавам вече. Не сме щастливи.

– Какво искаш да направя? Да я изоставя? – гласът ми трепереше.

– Не. Но трябва да сложиш граници. Иначе ще загубиш всичко.

Думите му ме удариха като шамар. Прекарах нощта будна, мислейки за живота си. Кога спрях да бъда Людмила и станах просто „дъщерята на мама“?

На следващия ден отидох при майка ми с твърдо решение.

– Мамо, трябва да поговорим.

Тя ме погледна подозрително.

– Какво има пак?

– Не мога повече така. Имам свое семейство, деца… Трябва да започнеш да се справяш сама с някои неща.

– Значи ме изоставяш? След всичко, което съм направила за теб?

– Не те изоставям. Просто искам да живея и за себе си.

Тя заплака шумно. Сърцето ми се късаше, но останах твърда. За първи път казах „не“ и не се извиних за това.

Минаха седмици на мълчание и студени разговори по телефона. Майка ми започна сама да пазарува с помощта на съседката. Аз започнах да прекарвам повече време с децата си. Вечерите ни станаха по-спокойни. Петър отново започна да се усмихва.

Вината не изчезна напълно. Понякога нощем лежа будна и се питам дали съм лоша дъщеря. Но когато виждам как Мария и Георги тичат към мен с усмивки, знам че съм направила правилния избор.

Майка ми още понякога се опитва да ме манипулира със сълзи или обиди. Но вече знам: не мога да живея живота й вместо нея.

Питам се – колко от нас живеят в сянката на родителските очаквания? Кога ще бъдем достатъчни – за тях или за себе си?