Между два огъня: Когато семейството разкъса сърцето ти

– Петре, ще говориш ли с мен или пак ще мълчиш цяла вечер? – Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но не издържах повече на напрежението. Той седеше срещу мен на масата, с ръце стиснати в юмруци, погледът му вперен в някаква точка на пода.

– Какво да кажа, Яна? Какво? – прошепна той, гласът му трепереше. – Баща ми… майка ми… Всичко е свършено.

В този момент осъзнах колко безпомощна се чувствам. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо – че каквото и да стане, ще се подкрепяме. Но тази вечер, в нашата малка кухня в Пловдив, усещах как всичко се разпада.

Преди седмица свекърите ми – Георги и Мария – обявиха решението си за наследството. Петър има по-голям брат – Димитър, който от години живее в София и рядко се прибира. Винаги съм мислела, че Петър е по-близък с родителите си – той им помагаше с всичко: ремонти, болести, дори когато дядо Георги падна и счупи крак миналата зима. Но когато дойде време за разпределяне на апартамента и вилата в Родопите, Георги и Мария решиха всичко да оставят на Димитър.

– Защото той има две деца, а вие още нямате – каза Мария с онзи нежен, но категоричен тон, който не търпи възражение. – И защото в София животът е по-скъп.

Петър не каза нищо тогава. Само кимна и излезе навън. Аз останах сама с Мария, която ме потупа по ръката: – Не се сърди, Яна. Такива са времената.

Оттогава Петър се затвори в себе си. Вечерите ни станаха безмълвни. Аз се опитвах да го разсея – готвех любимите му ястия, предлагаше му да излезем на разходка по Марица, но той все отказваше.

– Може би трябва да поговориш с тях – казах една вечер. – Да им кажеш как се чувстваш.

– За какво? Те вече са решили. Аз съм просто резервният син.

Тези думи ме пронизаха. Виждах болката му, но не знаех как да помогна. А и аз самата се чувствах предадена – не само заради Петър, а и заради себе си. Бях приела това семейство като свое. Помагах на Мария с всичко – от градината до празничните трапези. А сега изведнъж се оказахме чужди.

В неделята след решението отидохме на обяд у свекърите. Димитър беше там със съпругата си Елена и двете им момчета. Всички се държаха така, сякаш нищо не се е случило. Само Петър мълчеше и буташе храната си по чинията.

– Петре, ти си ми най-свестният син – каза Георги накрая, сякаш това беше утеха. – Но Димитър има повече нужда.

– А аз? – попита Петър тихо. – Аз нямам ли нужда от вас?

Настъпи тишина. Елена се престори, че не чува, а Димитър започна да говори за новата си работа.

На връщане към вкъщи Петър караше мълчаливо. Аз гледах през прозореца и се чудех дали някога ще можем да простим това предателство.

Седмица по-късно получихме покана за семейно събиране за Гергьовден. Не знаех дали да отидем. Петър беше категоричен:

– Не искам да ги виждам повече.

– Но те са ти родители…

– Родители ли? Родителите не избират между децата си така.

Вечерта седнахме на балкона с чаша чай. Гледах светлините на града и усещах как между нас расте стена от неизказани думи.

– Яна, ти какво мислиш? – попита ме той изведнъж.

– Мисля… че боли. Че не е честно. Но мисля и че ако ги загубиш напълно, ще боли още повече.

Той въздъхна тежко:

– Не знам дали мога да им простя.

В следващите дни започнах да усещам как напрежението се отразява и на нашия брак. Станахме раздразнителни един към друг за дреболии – кой ще измие чиниите, кой ще изхвърли боклука. Веднъж дори избухнах:

– Не мога повече! Не мога да живея в тази тишина!

Петър ме погледна с очи пълни със сълзи:

– Извинявай… Просто не знам как да продължа напред.

Тогава го прегърнах силно. За първи път от седмици плакахме заедно.

Сега седя тук, пиша тези редове и се чудя: Кога семейството спира да бъде опора и се превръща в източник на болка? Може ли прошката да заличи раните от предателството? Или някои решения остават като белег за цял живот?