Когато вратата се отвори – между прошката и гордостта

– Какво правиш тук? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ръба на халата, сякаш можех да се скрия зад него от болката. Стоях на прага на апартамента ни, с размазан грим и разрошена коса, докато Петър държеше куфара си и бутилка евтино вино. Беше събота сутрин, а аз не очаквах гости. Още по-малко него.

– Здравей, Мариела – каза той тихо, с онази негова усмивка, която някога ме караше да се разтапям. Сега само ме ядосваше. – Може ли да поговорим?

Погледнах го – същият човек, който преди шест месеца си тръгна без да се обърне назад. Остави мен и дъщеря ни Виктория сами, заради някаква си колежка от офиса. Тогава светът ми се срина. Сега стоеше тук, все едно се е прибрал от кварталната баничарница.

– Не знам дали има какво да си кажем – отвърнах. В главата ми ехтяха думите на майка ми: „Мъжете винаги се връщат, когато разберат, че тревата не е по-зелена другаде.“

Петър въздъхна и остави куфара до вратата.

– Моля те, само пет минути. После ще си тръгна, ако искаш.

В този момент Виктория изскочи от стаята си, още по пижама.

– Тате? – очите ѝ светнаха. – Ти ли си?

Сърцето ми се сви. Не бях готова за тази среща. Не бях готова за нищо от това.

Пуснах го вътре. Не заради него, а заради детето ни.

Седнахме на масата в кухнята. Петър изглеждаше уморен, по-стар, с повече бръчки около очите. Виктория не спираше да го гледа, сякаш се страхуваше да не изчезне пак.

– Мариела… – започна той. – Знам, че нямам право да искам нищо от теб. Знам какво ти причиних. Но… сгреших. Много сгреших.

– Това ли е? – прекъснах го. – Просто „сгреших“? След всичко?

Той наведе глава.

– Не мога да ти обясня… Мислех си, че съм влюбен в Даниела. Че животът ми има нужда от промяна. Но… тя не беше ти. Никога няма да бъде ти.

Виктория се сгуши до мен.

– Мамо, може ли тате да остане за закуска?

Погледнах я и усетих как гневът ми се смесва със съжаление. За нея всичко беше толкова просто – татко е тук, значи семейството пак е цяло.

– Не знам, Вики…

Петър ме погледна с онзи отчаян поглед, който помнех от първите ни трудни години заедно – когато едва свързвахме двата края и се карахме за всяка стотинка.

– Мариела, моля те… Дай ми шанс да поправя нещата. Ще направя всичко.

В този момент телефонът ми иззвъня – майка ми.

– Какво става? – попита тя веднага щом вдигнах.

– Петър е тук…

Последва дълго мълчание.

– Не го пускай обратно така лесно – каза тя строго. – Помисли първо за себе си.

Затворих телефона и се върнах при масата. Петър вече беше сипал чай на Виктория и ѝ мажеше филия с лютеница – точно както правеше преди.

– Не можеш просто да се върнеш и да очакваш всичко да е както преди – казах тихо.

Той кимна.

– Знам. Но ще чакам. Колкото трябва.

Дните минаваха бавно. Петър остана няколко дни при майка си, но идваше всяка сутрин да води Виктория на училище. Понякога носеше цветя или любимите ми кроасани от фурната до пазара. Опитваше се да върне времето назад, но аз не можех да забравя как плаках нощем сама в леглото ни; как обяснявах на детето ни защо татко вече не живее с нас; как приятелките ми ме гледаха със съжаление на кафе.

Една вечер седнахме на балкона с чаша вино – същото онова евтино мерло, което беше донесъл първия ден.

– Защо го направи? – попитах го най-накрая.

Той дълго мълча.

– Страх ме беше… че животът ми е минал покрай мен. Че съм изпуснал нещо. А после разбрах, че най-важното съм го имал тук – при теб и Вики.

Сълзите напълниха очите ми. Не знаех дали мога да му простя напълно. Не знаех дали някога ще му вярвам отново така безрезервно.

На следващата сутрин Виктория ме прегърна силно.

– Мамо, ще бъдем ли пак семейство?

Не знаех какво да ѝ кажа. Не знаех дали имам сили да започна отначало или трябва да продължа сама напред.

Петър чакаше търпеливо отговора ми всеки ден – с надежда в очите и вина на лицето си.

А аз още стоя на прага между миналото и бъдещето, чудейки се кое е по-важно: прошката или гордостта?

Кажете ми… Вие бихте ли простили? Или бихте затворили завинаги тази врата?