Майка ми и вторият ѝ съпруг не искаха да виждам баща си – сега са изненадани, че не са поканени на сватбата ми

– Не, няма да го видиш! – гласът на майка ми отекна в коридора, докато аз стоях с раницата в ръка, готова да тръгна към училище. Беше студена мартенска сутрин, а в мен се бореха гняв и отчаяние. Бях на дванайсет, когато разбрах, че думите „Това е за твое добро“ могат да бъдат най-жестоката лъжа.

Вторият ѝ съпруг, чичо Стефан, стоеше до нея с ръце в джобовете и поглед, който никога не срещаше моя. Откакто се ожениха, къщата ни стана по-тиха, но и по-студена. Баща ми – истинският ми баща, Иван – беше изчезнал от живота ми така внезапно, както се появи Стефан. Не ми беше позволено да му се обаждам, да го виждам, дори да говоря за него. Майка ми казваше, че той е опасен, че ще ме обърка, че не заслужава дъщеря като мен.

Но аз помнех как ме носеше на конче в Борисовата градина, как ми купуваше сладолед и ми разказваше приказки за морето. Помнех смеха му и начина, по който ме наричаше „слънчице“. Тези спомени бяха всичко, което имах от него – и майка ми и Стефан искаха да ги изтрият.

Годините минаваха. Научих се да не питам за баща си. Научих се да бъда „добро дете“, което не създава проблеми. Но вътре в мен растеше празнота. Всяка Коледа се чудех дали и той мисли за мен. Всяка година на рождения си ден тайно се надявах да получа картичка или обаждане. Никога не получих.

Когато станах на осемнайсет, реших да го потърся сама. Намерих го във Фейсбук – изглеждаше по-стар, но усмивката му беше същата. Сърцето ми биеше лудо, когато му писах: „Татко?“ Отговори ми след час: „Миличка! Толкова съм щастлив…“

Срещнахме се в малко кафене до Орлов мост. Първите минути мълчахме – гледахме се и се чудехме дали това е истина. После той започна да разказва – за годините без мен, за опитите да се свърже с майка ми, за писмата, които тя никога не ми е дала. Плакахме и двамата.

След тази среща животът ми се промени. Започнах да прекарвам време с него – ходехме на кино, разхождахме се по Витошка, говорехме за всичко. За първи път от години се чувствах цяла.

Майка ми разбра. Един ден ме чакаше вкъщи с чичо Стефан.
– Как можа? – гласът ѝ беше остър като нож.
– Това е моят баща! – извиках аз през сълзи.
– Той те изостави! – крещеше тя.
– Не ме е изоставил! Ти ме изолира от него!

Стефан мълчеше. Знаех, че той винаги е бил против баща ми – ревнуваше от връзката ни още преди да се ожени за майка ми.

След този скандал отношенията ни станаха още по-студени. Майка ми започна да ме обвинява за всичко – че съм неблагодарна, че я предавам. Опитвах се да ѝ обясня, че обичам и двамата си родители, но тя не искаше да чуе.

Минаха години. Завърших университет, започнах работа като учителка по литература в едно столично училище. Запознах се с Даниел – човекът, който ме научи отново да вярвам в любовта. Когато ми предложи брак, първата ми мисъл беше: „Кого ще поканя на сватбата?“

Баща ми беше до мен през всички важни моменти – дипломирането, първата ми работа, годежа. Майка ми и Стефан все повече се отдалечаваха. Опитах няколко пъти да поговоря с тях за миналото – да им кажа колко съм страдала без баща си, колко имам нужда от прошка и разбиране. Но те винаги затваряха темата с думите: „Миналото е минало.“

Когато започнахме да планираме сватбата с Даниел, реших: този ден ще бъде само за хората, които са били до мен истински. Поканих баща си и новата му съпруга Мария; поканих приятелите си; поканих колеги и роднини от страна на баща ми. Майка ми и Стефан не получиха покана.

Два дни преди сватбата майка ми дойде пред блока ми. Стоеше с букет бели рози и очи пълни със сълзи.
– Защо? – прошепна тя.
– Защото ме лишихте от баща ми години наред – отвърнах аз тихо.
– Аз само исках най-доброто за теб…
– А попита ли ме някога какво е най-доброто за мен?

Тя мълча дълго. После остави цветята на земята и си тръгна.

Сватбеният ден беше най-щастливият в живота ми. Баща ми ме заведе до олтара със сълзи в очите. Приятелите ми танцуваха до зори. Майка ми не дойде.

Сега седя на балкона с чаша чай и гледам към светлините на София. Питам се: Можем ли някога напълно да простим на родителите си? Или белезите остават завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?