Скръбта на един дом: История за предателство, семейни тайни и прошка

– Не мога да повярвам, че ще го направиш, Мария! – гласът на брат ми, Виктор, трепереше от гняв, докато стоеше на прага на хола, а майка ни седеше мълчалива до прозореца, с ръце, стиснати в скута си.

Сърцето ми биеше лудо. В ръцете си държах документите за наследството – онези листи, които щяха да променят всичко между нас. Баща ни почина преди месец, а сега, когато трябваше да разделим това, което бе останало от него, сякаш цялата ни любов и доверие се изпариха.

– Викторе, не разбирам защо си толкова ядосан – прошепнах, макар че и аз не вярвах на гласа си. – Аз ти давам моята част от апартамента, а мама ми прехвърля къщата в село. Всичко е честно.

Той се изсмя горчиво:

– Честно? Ти дори не знаеш какво се случва! Мама ти дава къщата, защото знае, че там няма нищо за мен. А ти ми оставяш апартамента, който е наполовина ипотекиран! Това ли е справедливостта ти?

Погледнах към майка ни. Очите ѝ бяха празни, сякаш не беше тук. Винаги беше така – когато нещата станеха трудни, тя се затваряше в себе си и ни оставяше сами да се борим със сенките на миналото.

– Мамо, кажи нещо! – извика Виктор. – Защо винаги мълчиш, когато трябва да говориш?

Тя само поклати глава и прошепна:

– Не искам да се карате. Всичко правя за вас.

В този момент разбрах, че никога няма да получа отговорите, които търся. Баща ми винаги казваше, че семейството е най-важното нещо, но сега, когато него го няма, всичко се разпадаше.

Вечерта седях сама в старата кухня на къщата в село. Миришеше на мухъл и спомени. Всяка пукнатина по стените ми напомняше за детството – за летата, когато с Виктор тичахме боси по двора, за смеха на баща ми, за песните на майка ми. Сега всичко беше различно.

Телефонът иззвъня. Виктор.

– Мария, трябва да поговорим – гласът му беше по-тих, почти уморен. – Не мога да спя. Чувствам се предаден. Ти си ми сестра, а се държиш като чужда.

Сълзите ми потекоха безшумно. И аз се чувствах предадена – от майка ни, от баща ни, от самата себе си.

– Викторе, не знаех за ипотеката. Мама не ми каза нищо. Мислех, че правя най-доброто за всички ни.

– В тази къща има неща, които не знаеш – каза той. – Баща ни е имал дългове. Мама ги е крила от теб. Аз разбрах едва след смъртта му.

Замълчах. Изведнъж всичко придоби смисъл – защо майка ми настояваше да взема къщата, защо Виктор беше толкова ядосан.

– Защо никой не ми каза? – прошепнах.

– Защото винаги си била любимката на мама – изсъска той. – Тя винаги те е пазила от истината. А аз… аз трябваше да нося всичко на гърба си.

Седях в тъмното и се чудех кога се превърнахме в врагове. Кога любовта между брат и сестра стана борба за имоти и истини?

На следващия ден отидох при майка ми. Тя седеше на балкона, гледаше към улицата и пушеше нервно.

– Мамо, защо не ми каза за дълговете? Защо скри от мен?

Тя ме погледна с уморени очи:

– Исках да те предпазя. Ти винаги беше по-крехка, Мария. Виктор е силен, той ще се справи.

– А аз? Аз не съм ли част от това семейство? Не заслужавам ли истината?

Тя замълча. В този момент осъзнах, че никога няма да получа прошка – нито от брат си, нито от себе си. Семейните тайни са като рани – колкото повече ги криеш, толкова по-дълбоки стават.

Минаха месеци. С Виктор почти не си говорим. Майка ми се затвори още повече в себе си. А аз стоя в празната къща и се чудя – струваше ли си всичко това?

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или в българските семейства винаги ще има тайни, които ни разделят повече от всяко наследство?

Кажете ми, вие бихте ли простили на брат си? Или на майка си? Или на себе си?