Из болницата с тризнаци: История за неочакваната радост и битките на едно българско семейство

„Господин Петров, честито, станахте баща на тризнаци.“

Тези думи още кънтят в ушите ми, докато стоя пред стъклената врата на родилното отделение в Майчин дом. Ръцете ми треперят, а сърцето ми бие така, сякаш ще изскочи от гърдите ми. Не мога да повярвам. Само преди няколко часа изпратих жена си Мария с усмивка и лека шега: „Е, дано този път да не е момиче, че вече си имаме една принцеса.“ А сега… сега имам три нови живота, за които да се грижа.

Докторката ме гледа с топли очи, но аз усещам как под усмивката ѝ се крие тревога. „Всичко мина добре, но бебетата са малко по-рано родени. Ще останат в кувьози поне седмица.“

В този момент светът ми се стеснява до една точка – до лицето на Мария, която лежи бледа и изтощена, но с усмивка, която никога няма да забравя. Влизам при нея, хващам я за ръка и се опитвам да не плача. Тя прошепва: „Ще се справим, нали?“

Не знам какво да отговоря. В главата ми се въртят хиляди въпроси: Как ще се справим финансово? Как ще се грижим за три бебета и за нашата петгодишна дъщеря Ива? Къде ще ги сложим в нашия двустаен апартамент в Люлин? Как ще издържим на безсънните нощи, на страховете, на умората?

Седмицата в болницата минава като в мъгла. Всеки ден ходя на работа – шефът ми в строителната фирма ме гледа с разбиране, но и с притеснение. „Виж, Георги, ако ти трябва повече време, кажи. Но и ти знаеш – обектите не чакат.“

Вечер се връщам в болницата, нося памперси, дрешки, шишета. Гледам през стъклото трите малки човечета – две момчета и едно момиче. Толкова са крехки, че ме е страх дори да ги докосна. Мария е по-силна от мен. Тя говори с лекарите, записва всичко, пита за всяко нещо. Аз само кимам и се опитвам да не се разплача пред нея.

Ива не разбира какво се случва. „Тате, кога ще си дойде мама? А бебетата ще ми вземат ли играчките?“ Усмихвам се и я прегръщам, но вътре в мен се борят вина и страх.

След десет дни ни пускат у дома. Съседите ни посрещат с цветя и пита. Майка ми идва да помага, но още първата вечер се скарваме. „Георги, не може така! Трябва да мислите за по-голямо жилище. Как ще ги гледате тук?“

„Мамо, откъде да намеря пари? Знаеш ли колко струва един тристаен в София?“

„Ами Мария да си намери работа на половин ден. Ти да вземеш още един обект. Не може само с една заплата!“

Мария слуша от кухнята и очите ѝ се пълнят със сълзи. Вечерта я намирам да плаче тихо в банята. „Не мога повече, Георги. Не мога да се справя сама. Всички очакват от мен да съм силна, а аз се чувствам толкова слаба.“

Прегръщам я и ѝ обещавам, че ще направя всичко възможно. Но как? Започвам да работя извънредно. Връщам се късно, децата вече спят. Мария е изтощена, Ива е ревлива, а тризнаците плачат през нощта. Съседите се оплакват от шума. Един ден намирам бележка на вратата: „Моля ви, опитайте се да ги успокоявате по-бързо. Всички сме изморени.“

Веднъж, докато сменям памперс на малкия Сашко, ръцете ми треперят толкова силно, че изпускам шишето с мляко. Седя на пода, гледам разлятото мляко и се чувствам най-лошият баща на света.

Една вечер Мария избухва: „Това не е живот! Не мога да бъда сама по цял ден! Не мога да гледам как се съсипваш от работа, а пак не ни стигат парите! Защо ни се случи това?“

Мълча. Не знам какво да кажа. Вината ме души. Започвам да се чудя дали не сбъркахме, че искахме второ дете. Дали не сгрешихме някъде по пътя?

Минават месеци. Свикваме с хаоса. Научаваме се да се радваме на малките победи – когато всички спят едновременно, когато някой се усмихне за първи път, когато Ива прегърне братчетата си и каже: „Аз съм най-голямата кака!“

Един ден Мария ми казва: „Знаеш ли, Георги, може би това е нашият шанс да бъдем истинско семейство. Да се научим да си помагаме. Да не се отказваме.“

Поглеждам я и за първи път от месеци усещам надежда. Може би няма да имаме голям апартамент. Може би ще се караме и ще плачем още много пъти. Но ще се борим заедно.

Понякога се питам: ако знаех какво ме чака, щях ли да избера същия път? Дали щях да имам смелостта да кажа „да“ на живота с тризнаци? А вие – бихте ли имали сили да се справите с такава буря?