Вечно млада? Историята на едно лице и разбитото ми семейство

— Пак ли ще излизаш с тази блуза, Мариела? — гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята като нож. — Не ти ли омръзна да се обличаш като ученичка? Вече си на тридесет и пет!

Погледнах я през рамото си, докато връзвах косата си на опашка. В огледалото над печката видях отражението си — гладка кожа, без нито една бръчка, очи, които още носеха нещо детско. Майка ми беше права: изглеждах като момиче, а не като зряла жена. Но не можех да ѝ кажа, че това не е избор, а проклятие.

— Мамо, не започвай пак — прошепнах уморено. — Не съм виновна, че така изглеждам.

Тя въздъхна тежко и се обърна към мен с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна за всичко.

— Хората ще си помислят, че не си пораснала. Че не можеш да поемеш отговорност. Как ще намериш сериозна работа? Как ще създадеш семейство?

Стиснах зъби и излязох от кухнята. В коридора брат ми Петър се подсмихваше:

— Пак ли те тормози заради лицето ти? Дай ѝ да разбере, че си голяма жена!

— Лесно ти е на теб — отвърнах. — Никой не те гледа като дете.

Петър замълча. Знаеше, че съм права. Винаги съм била „малката Мариела“ — дори когато завърших университета с отличие, дори когато започнах работа като счетоводител в голяма фирма в София. Колегите ми често ме питаха дали съм на стаж. Клиентите се усмихваха снизходително и питаха дали мога да им донеса кафе.

Вечер, когато се прибирах у дома, стоях дълго пред огледалото в банята. Пипах лицето си, търсех първите признаци на стареене. Мечтаех за една-единствена бръчка, която да докаже на света, че съм зряла жена.

С времето започнах да избягвам огледалата. Започнах да се обличам по-строго — костюми, очила с дебели рамки, косата вързана стегнато назад. Но нищо не помагаше. На семейните събирания лелите ми все повтаряха:

— Мариела, каква е тази тайна? Какво кремче ползваш? Я кажи и на нас!

Смеех се насила и сменях темата. Никой не разбираше колко самотна се чувствах. Приятелките ми вече имаха деца, семейства, а аз бях „момичето с бебешкото лице“, което никой не взимаше насериозно.

Един ден срещнах Калоян — новият колега в офиса. Беше висок, с топли кафяви очи и усмивка, която разтапяше ледове. За първи път от години някой ме гледаше не като дете, а като жена. Започнахме да излизаме тайно — не исках никой в офиса да знае.

— Харесваш ми такава, каквато си — каза ми веднъж той, докато седяхме на пейка в Борисовата градина. — Не позволявай на никого да ти казва как трябва да изглеждаш.

Сълзи напълниха очите ми. Толкова бях жадна за разбиране и приемане.

Но щастието ми беше кратко. Когато Калоян ме покани на вечеря у тях и ме представи на родителите си, майка му ме изгледа от глава до пети и прошепна на ухото му:

— Калояне, тя още е дете! Не е ли твърде млада за теб?

Видях как Калоян се смути и се опита да я убеди в обратното. Но думите ѝ вече бяха оставили белег в душата ми.

След тази вечер Калоян започна да се държи по-студено. Срещите ни станаха редки, разговорите — кратки. Един ден просто спря да ми пише.

Върнах се у дома разбита. Майка ми ме посрещна с обичайното:

— Казах ти аз! Трябваше да се грижиш повече за себе си! Да изглеждаш по-зряло!

Изкрещях ѝ:

— Стига! Не разбирате ли, че това не е моя вина? Че не мога да избягам от лицето си?

Тя замълча за първи път от години. В очите ѝ проблесна нещо като съжаление.

Минаха месеци. Престанах да излизам с приятели, затворих се вкъщи. Работата ми стана единственото убежище. Но дори там усещах погледите на колегите — все едно съм натрапник в собственото си тяло.

Една вечер седях пред огледалото и се чудех коя съм всъщност. Лицето ми беше същото като преди десет години, но душата ми беше остаряла от болка и самота.

Може би външният вид е само маска. Може би истинската зрялост идва отвътре — от способността да приемеш себе си такъв, какъвто си.

А вие как мислите? Дали външността определя кои сме или само ни пречи да бъдем себе си?