Между четири стени: Когато семейството е риск

„Ти ще ми прехвърлиш апартамента, нали, Мария?“ – гласът на свекърва ми, Гинка, проряза тишината на вечерята като нож. Вилиците замръзнаха във въздуха, а съпругът ми, Петър, се втренчи в чинията си, сякаш там щеше да намери отговор. Аз се задавих с глътка вода и усетих как бузите ми пламват.

„Мамо, какво говориш?“ – Петър най-сетне проговори, но гласът му беше слаб, почти извинителен. Гинка не му обърна внимание, а само се усмихна с онази своя усмивка, която винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.

„Мария, ти си умна жена. Този апартамент ти е малък, а нашият е по-голям. Ако ми го прехвърлиш, ще си разменим жилищата и всички ще сме доволни. Петър заслужава по-добро, а и ти ще имаш повече място за децата.“

Децата… Думата отекна в главата ми като камбана. Аз и Петър от години се опитвахме да имаме дете, но съдбата все ни подминаваше. Гинка винаги намираше начин да ми го напомни, все едно е моя вина. Сега използваше тази болка като разменна монета.

„Трябва да помисля“, промълвих, но в гърдите ми вече се надигаше паника. Знаех, че нещо не е наред. Защо ѝ е на Гинка моят апартамент? Защо точно сега?

След вечерята Петър ме хвана за ръката. „Моля те, Мария, не се ядосвай. Мама просто иска най-доброто за нас.“

„Петре, ти вярваш ли ѝ? Защо да ѝ прехвърлям апартамента? Това е всичко, което имам. Ако нещо стане между нас…“

Той се дръпна, сякаш съм го ударила. „Как можеш да говориш така? Ние сме семейство. Мама няма да ни изгони.“

Но аз не бях сигурна. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото, слушах как Петър диша тежко до мен и се чудех дали изобщо ме разбира. Спомних си как преди години баща ми беше изгубил всичко заради доверие към роднини. Майка ми още плачеше за онзи апартамент, който беше нейният дом, а сега беше чужд.

На следващата сутрин Гинка вече беше приготвила кафе и ме чакаше на масата. „Мария, помисли ли? Знам, че ти е трудно, но това е за доброто на всички. Аз ще се грижа за апартамента, а вие ще имате повече пространство. Ще ви помогна с ремонта, ще гледам децата… когато ги имате.“

Погледнах я право в очите. „Гинка, ти искаш да ми вземеш апартамента. Защо?“

Тя се засмя нервно. „Не говори глупости, момиче. Просто искам да помогна.“

В този момент вратата се отвори и влезе Петър. „Мамо, остави Мария да реши сама.“

Гинка го изгледа с укор. „Ти не разбираш, Петре! Аз мисля за вас! Ако не беше тя, досега да сте имали две деца и голям дом!“

Сълзите напълниха очите ми. „Стига! Не съм виновна, че не можем да имаме деца! И няма да ти дам апартамента си!“

Гинка стана рязко и тръгна към вратата. „Ще съжаляваш, Мария. Ще видиш.“

След този ден всичко се промени. Петър стана мълчалив, често излизаше без да казва къде отива. Гинка спря да ми говори, а когато се срещнехме на улицата, ме гледаше с презрение. Започнах да усещам как стените на апартамента ми се стесняват, как въздухът става тежък.

Една вечер Петър се прибра късно и седна до мен на дивана. „Мария, не мога повече така. Мама ми каза, че ако не ѝ прехвърлиш апартамента, ще ни изгони от нейния и ще останем на улицата.“

„Но ние живеем тук! Това е моят дом!“, извиках аз.

„Не мога да избера между теб и майка си…“, прошепна той.

Тогава разбрах – бях сама. Семейството, което си мислех, че имам, се разпадаше пред очите ми. Приятелките ми казваха да не отстъпвам, майка ми плачеше по телефона и ме молеше да не правя същата грешка като нея.

Минаха седмици в напрежение и тишина. Всяка вечер се прибирах с усещането, че някой ще ми вземе ключовете и ще ме изхвърли навън. Петър ставаше все по-далечен. Една сутрин намерих бележка на масата: „Отивам при мама. Не мога повече.“

Седнах на пода и се разплаках. Всичко, което бях градяла, се срути заради алчността и манипулациите на една жена, която никога не ме прие като част от семейството си.

Сега стоя в празния апартамент и се чудя – струва ли си да жертваш себе си заради семейство, което не те цени? Или е време да защитиш това, което е твое? Какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място?