Бабо, прости ми, че те забравих

— Иване, баба ти не е яла три дни! — гласът на леля Мария ме застигна пред кварталния магазин като студен шамар. В ръцете ми тежаха торбите с продукти, а в гърдите ми се надигна паника, която не можех да овладея. Как е възможно? Аз, която винаги съм се кълняла, че ще се грижа за нея, сега съм я оставила гладна и сама.

Върнах се у дома с треперещи ръце. Мъжът ми, Петър, гледаше новините, а дъщеря ми Силвия се караше с брат си за дистанционното. — Трябва да отида при баба! — изкрещях по-остро, отколкото исках. Петър само вдигна рамене: — Пак ли? Тя все нещо иска. Ами ние кога ще си починем?

Не му отговорих. В главата ми кънтяха думите на леля Мария. Обух първите обувки, които намерих, и излязох. По пътя към бабиния апартамент в Люлин си спомнях как като дете тя ме чакаше с топли мекици и чай от липа. Сега вратата ѝ беше заключена отвътре, а зад нея чух тихо подсмърчане.

— Бабо, аз съм, Ивана! — почуках леко. След минута тя отвори — слаба, прегърбена, очите ѝ влажни.

— Мило дете… — прошепна тя и ме прегърна. В кухнята миришеше на застояло. В хладилника имаше само парче сирене и половин буркан сладко.

— Защо не си ми казала, че нямаш какво да ядеш? — попитах я с разтреперан глас.

— Не исках да те притеснявам… Знам колко си заета с работа и децата. — Тя се усмихна тъжно.

Седнахме на масата. Сълзите ми капеха в чая. Баба разказваше как понякога забравя да яде или просто няма сили да излезе до магазина. Съседката ѝ носела хляб, но не можела всеки ден.

— А мама? — попитах тихо.

— Не сме се чували от седмица… — Баба сведе очи.

Майка ми живееше в другия край на София и от години отношенията ни бяха обтегнати. След смъртта на дядо всички започнахме да се караме за глупости — кой ще гледа баба, кой ще плати сметките ѝ, кой ще ѝ купи лекарства. Всеки сочеше другия с пръст.

— Ще остана тази вечер при теб — казах твърдо.

Седях до леглото ѝ и слушах как диша тежко в съня си. В главата ми се въртяха въпроси: Кога станах толкова безотговорна? Защо позволих работата и ежедневието да ме погълнат?

На сутринта звъннах на майка ми.

— Мамо, баба е зле. Не може сама. Трябва да направим нещо! — Гласът ми трепереше от гняв и вина.

— Аз не мога да зарежа всичко и да тичам при нея! Имам си свои проблеми! — отсече тя.

— А аз нямам ли? Всички имаме! Но това е нашата баба! — извиках през сълзи.

Последва мълчание. После майка ми затвори.

В следващите дни опитах всичко — говорих със социалните служби, питах съседите дали могат да помагат, дори предложих на Петър да вземем баба при нас. Той беше категоричен:

— Не можем да я гледаме тук! Децата са малки, жилището ни е тясно… Ще се изнервим всички!

Понякога имах чувството, че всички около мен са слепи за болката ѝ. Само аз виждах как баба се стопява с всеки изминал ден.

Една вечер седнах до нея и я попитах:

— Бабо, страх ли те е?

Тя ме погледна с онези уморени очи:

— Само от самотата ме е страх, Иване…

Тогава разбрах — храната не беше най-големият ѝ проблем. Самотата я убиваше бавно и тихо.

Започнах да ходя при нея всеки ден след работа. Носех храна, чистех, слушах историите ѝ за младостта. Понякога Силвия идваше с мен и рисуваше с баба цветя по белия лист.

Но напрежението вкъщи растеше. Петър беше недоволен:

— Все едно нямаш семейство тук! Само за баба мислиш!

— Ако някой ден аз съм сама и гладна, ще ме оставиш ли така? — попитах го през сълзи.

Той замълча.

С майка ми почти не говорехме вече. Един ден тя дойде неочаквано при баба. Седна до леглото ѝ и заплака като дете:

— Прости ми, мамо… Не знам какво да правя…

Баба я прегърна с треперещи ръце:

— Всички грешим, дете мое…

Този момент беше като катарзис за всички ни. Започнахме да се редуваме кой ще ходи при баба, кой ще пазарува, кой ще плаща сметките ѝ. Не беше лесно — карахме се често, обвинявахме се взаимно, но поне вече не бях сама в битката.

Баба живя още две години след този ден пред магазина. Последните ѝ думи към мен бяха:

— Не забравяй никога корените си, Иване…

Сега често се питам: Колко от нас оставят възрастните си родители сами в името на работата или собственото спокойствие? Дали някой ден няма да бъдем на тяхното място? Може би е време да спрем за миг и да помислим — кого забравяме днес?