„Събирай си багажа и се мести“: Майка ми свекърва и битката за моето семейство

– Не мога да повярвам, че пак си тук! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в малкия ни хол. Стоях с ръце върху корема си, едва три месеца бременна, а тя вече беше превзела дома ни като буря.

Всичко започна преди година, когато срещнах Петър в чакалнята на поликлиниката в нашия квартал в Пловдив. Бях отишла за рутинен преглед, а той чакаше майка си, която имаше проблеми с кръвното. Разговорът ни тръгна естествено – смяхме се на абсурдните истории за лекари и рецепти. Не след дълго започнахме да се виждаме, а след шест месеца вече живеехме заедно в малкия апартамент, който наследих от баба ми.

Петър беше всичко, което някога съм искала – грижовен, внимателен, с онзи особен български хумор, който ме караше да забравя за всичко лошо. Но с него идваше и Мария – свекърва ми, която от първия ден не ме прие. „Ти не си достатъчно добра за сина ми“, каза ми още на първата ни среща. Опитвах се да не обръщам внимание, но думите ѝ се забиваха като трън в сърцето ми.

Когато разбрах, че съм бременна, реших да споделя новината първо с Петър. Той ме прегърна силно и очите му се напълниха със сълзи. „Ще бъдем семейство“, прошепна ми. В този момент вярвах, че нищо не може да ни раздели.

Но Мария разбра по най-лошия начин – случайно чу разговора ни по телефона. На следващия ден се появи на вратата с две чанти и категоричното: „Събирай си багажа и се мести у нас. Тук няма да гледам внука си!“

– Мария, моля те, това е нашият дом – опитах се да запазя спокойствие.
– Дом? Това е една стая и кухня! Как ще гледате дете тук? – изсъска тя и се обърна към Петър. – Сине, мислех, че си по-умен.

Петър стоеше между нас, разкъсван. Виждах как се опитва да угоди и на двете страни, но в крайна сметка винаги избираше майка си. Започнаха скандалите – за всяко нещо. За това как готвя, как чистя, как говоря на Петър. Всяка сутрин Мария ми правеше забележки: „Това не е начинът, по който аз съм го учила.“

Една вечер, докато Петър беше на работа, Мария влезе в стаята ми без да почука.
– Знам, че не ме искаш тук, но аз няма да си тръгна. Това е моят внук и ще го гледам както аз знам.
– Но това е моето дете! – извиках аз, гласът ми трепереше.
– Ти си само майката. Аз съм бабата. Не забравяй това.

Сълзите ми се стичаха по бузите, докато тя излизаше от стаята. Чувствах се безсилна, сама срещу цялата ѝ воля и контрол. Опитах се да говоря с Петър, но той само въздъхна:
– Моля те, разбери я. Тя просто иска най-доброто за нас.

Но кое е най-доброто? Да загубя себе си, за да угодя на нея? Да позволя на някой друг да диктува живота ми?

Седмиците минаваха, а напрежението растеше. Мария започна да кани свои приятелки у дома, които ме гледаха с присмех и шепнеха зад гърба ми. Една от тях дори каза: „Май ще трябва да я учиш как се държи с мъж.“

В един момент не издържах. Събрах багажа си и отидох при майка ми в Кючук Париж. Там, в малката кухня с мирис на печени чушки, плаках с часове. Майка ме прегърна и каза:
– Дете мое, никой няма право да ти отнема щастието. Бори се за себе си и за детето си.

След няколко дни Петър дойде при мен. Очите му бяха уморени, а ръцете трепереха.
– Не мога без теб. Но не мога и да оставя майка сама.
– А аз? – попитах го. – Кога ще избереш мен и нашето дете?

Той замълча. Тогава разбрах, че битката не е само с Мария, а и със страха на Петър да порасне, да се отдели от майка си.

Минаха месеци. Родих дъщеря ни – Виктория – без Петър до мен. Той дойде в болницата, но Мария беше с него. Виждах как държи ръката му, сякаш ме предупреждаваше: „Аз съм тук.“

Днес живея сама с Виктория. Петър идва понякога, носи подаръци, но винаги бърза да се върне при майка си. Понякога се питам – заслужаваше ли си всичко това? Колко далеч трябва да стигне една жена, за да защити своето семейство?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да се борите или да се примирите?