Мъжът ми се скара с моето семейство без причина – сега живеем в сянката на мълчанието

– Не искам да ги виждам повече в този дом! – гласът на Димитър отекна в кухнята, докато аз стоях с чиния в ръка, а майка ми и баща ми се споглеждаха неловко през масата. Беше петък вечер, уж обикновена семейна вечеря, но всичко се разпадна за секунди.

Не разбрах как се стигна дотук. Преди три години се нанесохме с Димитър в нашия нов апартамент в „Младост“, купен с ипотека, за която още изплащаме. Бяхме щастливи – или поне така си мислех. Родителите ми винаги са били до мен, особено майка ми, която настояваше да ни помага с всичко – от готвенето до избора на пердета. Димитър, обаче, все по-често се дразнеше от нейните съвети.

– Твоята майка пак ли ще идва? – питаше ме той всяка събота сутрин, докато си сипваше кафе.
– Просто иска да ни види, Дими. Не е ли нормално? – опитвах се да го успокоя.
– Нормално е, ама не и всяка седмица! – отвръщаше той и тръшваше чашата в мивката.

В началото не обръщах внимание. Мислех, че ще свикне. Но напрежението растеше. Веднъж, когато майка ми предложи да преместим дивана, Димитър избухна:
– Това е моят дом! Аз ще решавам къде ще стои диванът!

Майка ми пребледня, а аз се почувствах като между два огъня. Баща ми се опита да изглади нещата:
– Димитре, не се ядосвай, просто искаме да помогнем.
– Не ми помагайте! – изкрещя той.

След тази вечер Димитър категорично забрани семейството ми да идва у нас. Казах му, че това е невъзможно – това са моите родители! Но той беше непреклонен.

– Ако искаш да ги виждаш, ходи при тях. Тук не ги искам! – отсече той.

Започнах да ходя при родителите си сама. Майка ми ме гледаше с тъжни очи:
– Какво му стана на Димитър? Нещо сме го обидили ли?
– Не, мамо, просто… не знам. Може би се чувства притиснат.
– А ти? Ти как се чувстваш? – попита тя тихо.

Не знаех как да ѝ отговоря. Обичах Димитър, но и семейството си. Всяка вечер, когато се прибирах вкъщи, ме посрещаше тишина. Димитър стоеше пред телевизора, мълчалив, затворен в себе си. Опитвах се да говоря с него:

– Дими, не може така. Това са моите родители. Не мога да ги изключа от живота си.
– Не ти казвам да ги изключиш. Просто не искам да ги виждам тук. Не мога да ги понасям.
– Но защо? Какво ти направиха?
– Не разбират, че това е нашият дом. Винаги се месят. Не мога да дишам, когато са тук.

Понякога се чудех дали не съм виновна аз. Дали не съм позволила на майка ми да прекрачи границата? Но после си спомнях колко много ми е помагала, колко самотна бих била без нея. А сега бях самотна и у дома.

Сестра ми, Мария, също страдаше от ситуацията. Тя ми писа една вечер:
– Не мога да повярвам, че Димитър така се държи с нашите. Ти как го търпиш?
– Обичам го, Мария. Не е лесно.
– А ти себе си обичаш ли?

Този въпрос ме преследваше дни наред. В работата бях разсеяна, колегите ми забелязаха, че не съм на себе си. Шефката ми, госпожа Иванова, ме извика на разговор:
– Мариела, всичко наред ли е у дома?
– Да, просто… малко семейни проблеми.
– Ако имаш нужда да поговориш, знаеш къде да ме намериш.

Вечерите ставаха все по-напрегнати. Димитър се прибираше късно, ядосан, мълчалив. Аз седях в кухнята и гледах снимките от сватбата ни – усмихнати, щастливи, заобиколени от семействата си. Кога всичко се обърка?

Една неделя реших да се изправя срещу него:
– Дими, не мога повече така. Или ще намерим начин да се разберем с моето семейство, или… не знам дали ще издържа.
Той ме погледна с празен поглед:
– Избираш тях пред мен ли?
– Не избирам никого. Искам да сме заедно, но не мога да живея в изолация.
– Аз съм ти семейство вече. Те трябва да го разберат.
– А ти трябва да разбереш, че не мога да ги загубя.

Сълзите ми потекоха. Димитър стана и излезе от стаята. Останах сама, с разбито сърце и без отговори.

Сега минаха месеци. С родителите си се виждам тайно, а у дома цари студена война. Понякога се чудя дали любовта ни може да издържи на такова напрежение. Дали не е по-добре да си тръгна? Или трябва да се боря за брака си?

Питам се: Кога компромисът се превръща в предателство към себе си? Какво бихте направили на мое място?