Когато домът ти вече не е твой: Историята на една майка, изтласкана от собствения си живот

— Защо пак си оставила чашите в мивката, мамо? — гласът на Мария проряза тишината в кухнята, докато аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Не отговорих веднага. Преглътнах думите, които напираха в гърлото ми, и само тихо избърсах ръцете си в престилката.

— Извинявай, Мария. Ще ги измия след малко — промълвих, макар че чашите бяха от сутрешното им кафе, а не от моето.

Димитър, моят син, седеше на масата с телефона си. Дори не погледна към мен. Откакто той и Мария останаха без работа и се нанесоха при мен, всичко се промени. В началото мислех, че ще е временно. „Мамо, само докато си стъпим на краката“, казваше Димитър. Но месеците минаваха, а аз все повече се чувствах като гостенка в собствения си дом.

Преди те да дойдат, къщата ми беше пълна с тишина и спомени. Сега беше пълна с чужди гласове, претенции и усещането, че съм излишна. Мария започна да подрежда шкафовете по свой вкус, премести снимките на покойния ми съпруг от холната секция в една кутия под леглото. Когато я попитах защо го е направила, тя само сви рамене:

— Не искам да ме гледа постоянно. Не е ли време да продължиш напред?

Сърцето ми се сви. Не можех да ѝ обясня какво значи за мен тази снимка — как всяка вечер я поглеждах преди да заспя, сякаш той още е тук и ме пази.

С времето започнах да усещам как се смалявам. Вече не можех да гледам любимите си сериали вечер — Мария държеше дистанционното и гледаше турски сериали до късно. Димитър се затваряше в стаята си с лаптопа. Аз стоях в кухнята или на балкона, за да не преча.

Една вечер не издържах. Седнах до Димитър и тихо попитах:

— Мите, докога мислите да останете тук? Знаеш, че ви обичам, но… чувствам се малко излишна.

Той въздъхна тежко:

— Мамо, не ни е лесно. Търсим работа, но няма нищо подходящо. Мария се чувства напрегната. Моля те, бъди търпелива.

— Аз съм търпелива цял живот — прошепнах.

На следващата сутрин Мария ме посрещна с нов списък със задачи:

— Може ли да изчистиш банята днес? И пералнята трябва да се пусне. Аз ще изляза с приятелка.

Погледнах я невярващо. Бях свикнала да помагам на децата си, но никога не съм била прислужница в собствения си дом.

Започнах да избягвам срещите с приятелките си от блока. Срам ме беше да призная какво става у дома. Веднъж срещнах леля Пенка на пазара:

— Как сте вкъщи? Димитър намери ли работа?

— Още не… — отвърнах и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

— Дръж се, мило дете — каза тя и ме потупа по рамото.

Вечерите станаха най-тежки. Лежах будна и слушах как Мария се кара на Димитър за пари, за бъдещето им, за това колко е тясно тук. Понякога чувах как шепнат за мен:

— Трябва ли все още да стоим тук? Не можем ли да я убедим да ни прехвърли апартамента?

Сърцето ми се сви от страх. Наистина ли мислят това? Започнах да заключвам документите си в чекмеджето. Не вярвах вече на никого.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Излезли сме по работа. Ще се върнем късно. Не ни чакай за вечеря.“ Седнах сама на масата и гледах празната стая. Спомних си времето, когато Димитър беше малък — как тичаше по коридора с играчките си, как ме прегръщаше вечер преди лягане.

Сега беше мъж с чуждо лице и чужда жена до себе си.

Реших да поговоря с него открито. Когато вечерта се прибраха, ги поканих в кухнята.

— Мите, Мария… трябва да поговорим сериозно. Това не може да продължава така. Чувствам се като натрапница в собствения си дом. Искам уважение. Искам мястото си обратно.

Мария ме изгледа студено:

— Ако ти е толкова трудно с нас, може би трябва да помислиш дали този апартамент е за теб сама…

Димитър замълча.

— Това е моят дом! — извиках през сълзи. — Цял живот съм работила за него! Не съм длъжна да ви търпя!

Тишината беше оглушителна.

На следващия ден заключих входната врата след тяхното излизане и останах сама цял ден. За първи път от месеци почувствах спокойствие.

Но знам, че това не е решение. Не мога да изгоня детето си на улицата… Но мога ли да продължа така?

Понякога се питам: Кога децата ни спират да бъдат наши деца и започват да ни виждат като пречка? И ако домът ми вече не е моят дом — къде е моето място?