След развода останах с кредита, децата и тишината: Историята на една българка, която се учи да диша отново

– Не мога повече, Мария. Просто… не мога. – Гласът на Стефан беше тих, почти шепот, но думите му се забиха в мен като нож. Седяхме един срещу друг на кухненската маса, а зад стената се чуваше тихото дишане на децата. Беше обикновен вторник, но за мен светът спря.

– Какво значи това? – прошепнах, сякаш ако говоря по-тихо, няма да е истина.

– Значи, че искам друго. Искам нов живот. Не мога повече така – с теб, с всичко това. – Той махна с ръка към купчината сметки, детските играчки по пода, недопитата чаша кафе.

Не плаках. Не крещях. Само гледах в една точка и се чудех кога точно сме се изгубили. Мислех, че имаме труден период – като всички семейства: две деца, ипотека в „Люлин“, работа от вкъщи заради пандемията. Но че чак до тук?

Стефан си тръгна след седмица. Взе само една чанта дрехи и остави ключовете на масата. Децата – Петър на 8 и Ива на 5 – не разбраха веднага. Питаха кога ще се върне тати, а аз лъжех: „Скоро, милички.“

Първите дни бяха мъгла. Ставах сутрин, правех закуска, водех ги на училище и градина, после работех дистанционно за една счетоводна фирма. Вечер мълчахме пред телевизора. Тишината беше най-страшна.

Майка ми идваше да помага понякога. – Ще се оправиш, Мария. Всички жени минават през това – казваше тя и ми носеше домашна баница.

– Ама защо аз? Защо точно аз? – питах я една вечер, когато децата заспаха и си позволих да се разплача.

– Защото си силна – отвърна тя и ме прегърна.

Силна? Не се чувствах така. Банката не се интересуваше от моите чувства – кредитът си вървеше. Заплатата ми стигаше едва-едва. В магазина броях стотинките за хляб и мляко. Петър започна да се затваря в себе си, а Ива често плачеше нощем.

Една вечер Стефан ми звънна.
– Как са децата?
– Добре са.
– А ти?
– Аз… Оправям се.
– Ако имаш нужда от нещо…
– Имам нужда да си тук! – изкрещях и затворих.

След този разговор не спах цяла нощ. Чудех се какво съм сбъркала. Дали можех да го задържа? Дали трябваше да съм по-мека, по-красива, по-добра майка?

Съседката ми Галя ме спря на стълбите:
– Мария, чух… Ако имаш нужда от помощ с децата, кажи. Моят мъж също си тръгна преди години. Не е лесно.

Започнах да говоря повече с хората около мен – в магазина, на детската площадка. Оказа се, че не съм сама. Толкова много жени живеят с болката си скрита зад усмивка.

Една сутрин Петър ме попита:
– Мамо, тати ще се върне ли?
– Не знам, мило. Но аз винаги ще съм тук.

Той кимна сериозно и ме прегърна силно. Тогава разбрах – трябва да съм силна заради тях.

Започнах да търся начини да изляза от дупката. Записах Ива на танци в читалището, а Петър на шахмат в училище. Всяка вечер четяхме приказки заедно. Понякога си позволявах да плача под душа, но пред тях бях усмихната.

Стефан пращаше пари от време на време и звънеше по телефона. Разбрах, че има нова жена – някаква колежка от офиса му в „Младост“. Болеше ме, но вече не ревнувах. Просто ми беше тъжно за изгубеното време.

Една вечер седнах с майка ми на балкона.
– Мислиш ли, че някога ще бъда щастлива пак?
– Щастието не е човек до теб, Мария. Щастието е в това да видиш как децата ти растат здрави и обичани.

Започнах да вярвам в думите ѝ. Малко по малко тишината у дома стана по-малко страшна. Научих се да слушам себе си – какво искам аз? Започнах да рисувам вечер след като децата заспят – нещо, което обичах като малка.

Веднъж Петър донесе вкъщи рисунка: „Моята семейство“. Нарисувал беше мен, Ива и себе си под голямо слънце.
– А тати? – попитах тихо.
– Той е далеч сега. Но ние сме тук – каза той и ме целуна по бузата.

Понякога още ме боли. Понякога нощем слушам тишината и се чудя какво щеше да е ако… Но вече знам: мога да живея и така. Мога да бъда щастлива по нов начин.

А вие как мислите? Дали човек може истински да започне отначало след такъв удар? Или белезите остават завинаги?