Майка ми по свекърва: Когато любовта се сблъска със стената на предразсъдъците

— Не мога да повярвам, че го правите без да ме питате! — гласът на Стефка проряза тишината в малката кухня, където стоях с Петър, ръцете ми трепереха върху чашата с чай. Беше късен следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката в Люлин.

Петър се опита да я успокои:
— Мамо, моля те, не е толкова страшно. Обичаме се, ще имаме дете… Това е хубаво!

Стефка го изгледа така, сякаш току-що ѝ беше съобщил, че ще напусне страната завинаги.
— Хубаво? Това ли наричаш хубаво? Без сватба, без нищо! Ами хората какво ще кажат? Как ще гледам съседите в очите?

В този момент усетих как сърцето ми се сви. Бях израснала в малък град край Велико Търново, където всички се познават и клюките се разпространяват по-бързо от вирус. Знаех какво е да бъдеш „другата“, „чуждата“, „тази, която разваля реда“. Но не очаквах тук, в София, да се почувствам още по-изолирана.

Петър хвана ръката ми под масата. Опитах се да се усмихна, но устните ми трепереха. Стефка продължи:
— И какво? Ще се ожените тайно? Ще ме поставите пред свършен факт? Аз не съм някаква статистика! Аз съм майка му!

— Стефке, стига вече — намеси се свекърът ми, бай Иван, който досега мълчеше и ровеше из стария си телефон. — Момчетата са големи хора. Нека си живеят живота.

Тя го изгледа с презрение:
— Ти винаги си бил мекушав! Затова сме на това дередже!

В този момент избухнах в сълзи. Не можех повече да издържам напрежението. Чувствах се виновна за всичко — за това, че обичам Петър, за това, че очаквам дете, за това, че не съм достатъчно добра за неговото семейство.

Петър ме прегърна и прошепна:
— Всичко ще се оправи. Обещавам ти.

Но аз не вярвах. Вечерта премина в мълчание. Стефка тръшна вратата на спалнята си и не излезе до сутринта.

На следващия ден решихме да подадем заявление за брак. Беше тихо в общината — само няколко двойки и една възрастна жена, която попълваше документи за пенсия. Докато подписвахме, ръцете ми отново трепереха. Петър ме целуна по челото и каза:
— Оттук нататък сме само ние двамата.

Когато казахме на родителите си, Стефка избухна:
— Никога няма да ти простя! Никога няма да говоря с теб отново!

Този път не плаках. Просто седях и гледах празната чаша пред себе си. Бай Иван въздъхна тежко и излезе на балкона да пуши.

Следващите седмици бяха като кошмар. Стефка не говореше с мен, не поглеждаше към мен дори когато минавах покрай нея в коридора. Дори когато започнах да повръщам сутрин от бременността и едва се държах на краката си, тя само минаваше покрай мен и затваряше вратата по-силно.

Петър работеше до късно — строителен инженер е, често има обекти извън София. Оставаха ми дълги часове сама в апартамента с жена, която ме мразеше.

Една вечер чух как Стефка говори по телефона с приятелката си Мария:
— Не знам какво ще правя с тая… Не е като нашите момичета! Не готви като хората, не чисти… А сега и дете ще ражда! Кой знае чие е…

Сълзите ми потекоха отново. Не можех да повярвам колко жестоки могат да бъдат думите на една жена към друга жена.

Майка ми звънна по телефона:
— Как си, мило?
— Добре съм — излъгах.
— Знам те аз… Ако искаш, върни се у дома за малко. Ще ти помогнем.

Но не можех да избягам. Обичах Петър и исках нашето дете да има баща до себе си.

Седмица по-късно Петър настоя да поговорим със Стефка открито. Седнахме тримата на масата.

— Мамо — започна той — разбирам те. Но това е моят живот. Обичам Яна и ще бъдем семейство.

Стефка ме изгледа студено:
— Ти си ми син, но тя никога няма да ми бъде дъщеря.

Погледнах я право в очите:
— Не искам да ви отнемам сина. Искам само да бъдем семейство. Защо не можем поне да опитаме?

Тя замълча за миг, после стана рязко:
— Казах каквото имах да казвам!

Излезе от стаята и трясна вратата така силно, че чашите на масата подскочиха.

Минаха месеци. Родих момиченце — Мария. Когато я донесохме у дома, Стефка я погледна за миг и после се обърна към прозореца.

Понякога я чувам нощем как плаче тихо в кухнята. Може би съжалява? Може би просто не знае как да приеме промяната?

Сега седя до леглото на Мария и се чудя: Дали някога ще бъда част от това семейство? Или винаги ще остана чужда в собствения си дом?

Какво бихте направили на мое място? Ще простите ли или ще продължите напред без одобрението на най-близките?