Опрокинатата нощна лампа: Как да простиш на майка, която те е забравила?

– Не може да бъде! – изкрещях, докато държах в ръце пожълтелия лист хартия. Дъждът барабанеше по прозореца на малката ни панелка в Люлин, а аз стоях до нощното шкафче на майка ми, където случайно бях намерила завещанието ѝ. Сърцето ми биеше лудо – сякаш някой го стискаше в юмрук.

– Какво има, Мария? – Сестра ми Елена се появи на вратата, с чаша чай в ръка и обичайното си самодоволно изражение.

– Прочети това! – подадох ѝ листа с треперещи ръце. Тя го изгледа бегло, после очите ѝ се разшириха.

– Това… това не може да е вярно. – гласът ѝ потрепери за миг, но после се овладя. – Мама сигурно е забравила да те впише. Знаеш я каква е разсеяна напоследък.

Но аз знаех. Всяка дума беше написана внимателно, с почерка на майка ми: „Оставям цялата си къща и всички спестявания на дъщеря ми Елена.“ За мен – нищо. Не можех да повярвам. Винаги съм била тази, която оставаше до нея в болницата, която ѝ носеше лекарства, която ѝ готвеше супа, когато беше слаба след химиотерапията. А Елена? Тя идваше само за празниците и винаги си тръгваше първа.

В онази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и се питах: „Какво направих грешно? Защо мама избра нея?“ Спомних си всички онези моменти от детството ни – как майка ми винаги защитаваше Елена, когато счупеше нещо или закъснееше за вечеря. Аз бях „силната“, „отговорната“, тази, която трябва да разбира и прощава.

На следващия ден отидох при майка ми в болницата. Стаята миришеше на лекарства и страх. Тя лежеше бледа, с тънки устни и уморени очи.

– Мамо… – започнах тихо. – Намерих завещанието ти.

Тя ме погледна дълго, после въздъхна:

– Мария, не исках да те нараня…

– Но защо? Защо Елена получава всичко? Аз бях тук! Аз се грижех за теб!

Сълзи напълниха очите ѝ.

– Ти винаги ще се оправиш сама… Ти си силна. Елена има нужда от повече подкрепа. Тя е по-крехка…

– А аз? Аз нямам нужда от нищо ли? – гласът ми се пречупи.

Тя замълча. В този момент разбрах – никога няма да получа обяснението, което искам. Никога няма да чуя „Извинявай“ по начина, по който имам нужда.

Дните минаваха тежко. Сестра ми се опитваше да ме убеди да не се сърдя на мама, но всяка нейна дума звучеше като подигравка. Баща ни беше починал преди години и нямаше кой да ни помири. Роднините шушукаха зад гърба ми: „Мария винаги е била по-силната…“

Една вечер седяхме трите на масата в кухнята. Мама беше по-добре и настоя да вечеряме заедно.

– Момичета, животът е кратък… Не искам да се карате заради мен – каза тя тихо.

– Не се караме – излъга Елена и ме погледна виновно.

– Не се караме? – избухнах аз. – Мамо, ти ме изключи от живота си! Как очакваш да простя?

Майка ми сведе глава. В този миг осъзнах колко е крехка. Но болката в мен беше по-силна от съжалението.

След смъртта ѝ всичко стана още по-сложно. Елена настояваше да продаде къщата и да си разделим парите „по сестрински“. Но аз отказах. Не исках нищо от това наследство – то беше белязано от предателство.

Години по-късно все още сънувам онази нощ в Люлин, когато открих завещанието. Понякога си мисля дали щях да простя, ако майка ми беше избрала мен. Или може би прошката никога не е била възможна?

Питам се: Може ли човек да прости на родител, който го е забравил? Или белезите остават завинаги?