Непрестанният плач от апартамент 3Б: Истината, която ни промени завинаги

— Пак ли започна? — прошепнах на себе си, докато часовникът показваше 2:37 през нощта. Детският плач от апартамент 3Б прорязваше тишината на блока като нож. Станах от леглото, отворих прозореца и се заслушах. Беше същото отчаяно хлипане, което чувахме всяка нощ от месеци насам. Мъжът ми, Петър, се обърна на другата страна и измърмори:

— Мария, пак ли ще се тормозиш? Не можем да направим нищо.

Но аз не можех да спя. Не и когато някъде до мен едно дете страдаше. На сутринта, докато пиех кафе на балкона, видях баба Станка от 4Б. Тя също беше будна цяла нощ.

— Марийче, пак ли плака детето? — попита тя с тревога.

— Пак, бабо Станке. Не мога да го понеса вече. Какво става там?

— Не знам, момиче. Майката — Елена — рядко я виждаме. Мъжът ѝ — тоя Гошо — все е намръщен, не поздравява никого. А детето… все плаче.

Вечерта се събрахме няколко съседки пред входа. Всички бяхме притеснени. Дори бай Иван, който иначе не се меси в чужди работи, каза:

— Това не е нормално. Ако нещо стане с това дете, всички ще сме виновни.

Решихме да звъннем на вратата на 3Б. Аз и баба Станка застанахме отпред. Почукахме тихо. Отвътре се чу шум, после тишина. Никой не отвори.

— Елена! Добре ли сте? — извиках аз.

Пак тишина. Само далечен хлип.

На следващата сутрин видях Елена на стълбите. Очите ѝ бяха подпухнали, лицето — бледо.

— Елена, всичко наред ли е? — попитах я внимателно.

Тя ме изгледа уплашено и само кимна.

— Ако имаш нужда от нещо… — започнах аз.

— Благодаря, Мария — прекъсна ме тя и побърза да се прибере.

Дните минаваха, а плачът не спираше. Веднъж чухме и вик на мъж:

— Млъкни! Ще те оставя сам!

Тогава вече не издържахме. Събрахме се целият вход и решихме да подадем сигнал в полицията. Някои ни упрекваха:

— Ще си навлечем неприятности! Ами ако са просто семейни проблеми?

Но съвестта ми не ми даваше мира.

Полицаите дойдоха след три дни. Чу се тропане по вратата на 3Б, после викане:

— Отворете! Полиция!

Никой не отвори. След няколко минути чухме как разбиват вратата. Всички съседи стояхме по коридора, затаили дъх.

Отвътре излязоха двама полицаи с малкото момченце — Виктор. Беше бледо, с огромни тъмни кръгове под очите и мръсни дрехи. Елена седеше на пода, разплакана и безсилна, а Гошо го нямаше.

— Детето е било заключено само с дни — каза един от полицаите тихо.

Сърцето ми се сви. Как сме допуснали това?

След този ден всичко се промени. Елена изчезна заедно с Виктор — казаха, че социалните са ги прибрали временно на сигурно място. Гошо така и не се появи повече в блока.

Входът ни остана празен и тих. Никой вече не се караше за паркоместа или шумни съседи. Всички ходехме като сенки, с чувство за вина и страх.

Една вечер седях сама на балкона и гледах към прозорците на 3Б. Вече нямаше плач, но тишината беше още по-страшна.

Петър дойде при мен и ме прегърна:

— Направихме каквото можахме, Мария.

— А дали беше достатъчно? Колко още деца има зад затворени врати? Колко още ще чакаме да стане късно?

Понякога си мисля — ако бях по-смела, ако бях настоявала по-рано… Можеше ли да спасим Виктор навреме?

Кажете ми — какво бихте направили вие? Колко дълго бихте търпели преди да потърсите помощ? Защо толкова често мълчим пред страданието на другите?