„Искаш дете? Тогава първо напусни дома ми“: Как свекърва ми едва не разруши брака ми

„Искаш дете? Тогава първо напусни дома ми!“ – думите на свекърва ми, Стоянка, още ехтят в ушите ми, сякаш ги изрече току-що. Стоях в кухнята, стиснал чашата с кафе толкова силно, че пръстите ми побеляха. Мария, жена ми, стоеше между нас – очите ѝ пълни със сълзи, а устните ѝ трепереха.

– Мамо, моля те… – прошепна тя, но Стоянка я прекъсна с рязко движение на ръката.

– Не ме моли! Аз ви дадох този дом, аз ви помагам с всичко! А сега той иска дете? Ами ако не мога да понасям плача му? Ако не мога да спя? – гласът ѝ беше остър като нож.

Това беше началото на края. Преди година всичко изглеждаше различно. Аз и Мария се оженихме след пет години връзка. Бяхме щастливи, мечтаехме за собствено жилище, за деца, за спокойствие. Но когато бащата на Мария почина внезапно, тя настоя майка ѝ да се нанесе при нас. „Тя няма никого“, каза ми тогава. „Ще е временно.“

Първите месеци бяха трудни, но поносими. Стоянка беше тиха, затворена в себе си. Готвеше ни супа, переше дрехите ни, но рядко говореше. С времето обаче започна да се намесва във всичко – какво ядем, кога си лягаме, как харчим парите си. Всяка вечер седяхме на масата и слушахме нейните упреци: „Това не е истинска манджа“, „Парите не растат по дърветата“, „Мария, защо не си като сестра ти?“

Една вечер се прибрах по-късно от работа. Мария седеше сама в хола, очите ѝ зачервени.

– Какво има? – попитах я.

– Мама каза… каза, че ако искаме дете, трябва да напуснем дома ѝ. Че тук няма място за бебе.

Седнах до нея и я прегърнах.

– Това е нашият дом, Мария. Ние го изплащаме. Не можем да позволим тя да решава вместо нас.

– Не знам какво да правя… – прошепна тя. – Не мога да я оставя сама.

Така започнаха скандалите. Стоянка ставаше все по-настоятелна. Веднъж дори заключи вратата на спалнята ни и скри ключа – „За да не правите глупости“, каза през смях. Аз избухнах:

– Това е прекалено! Не можеш да ни контролираш така!

– Щом не ти харесва – излизай! – отвърна тя.

Мария стоеше между нас като заложник. Виждах как се разкъсва между мен и майка си. Започна да се затваря в себе си, да избягва разговори за бъдещето ни. Една сутрин я намерих да плаче в банята.

– Не мога повече… – каза тя. – Чувствам се като дете между двама родители.

Опитах се да говоря със Стоянка. Поканих я на кафе в близкото кафене.

– Госпожо Стоянка… – започнах внимателно. – Обичам Мария и искам семейство с нея. Моля ви, опитайте се да ни разберете.

Тя ме изгледа студено.

– Ти никога няма да си част от това семейство. Ти си просто зетът. Ако искаш дете – намери си друг дом.

Върнах се у дома със свито сърце. Мария ме чакаше на прага.

– Какво каза? – попита тихо.

– Не иска да промени нищо…

Тогава Мария избухна:

– Значи трябва аз да избера! Между теб и нея!

Дните минаваха в тишина и напрежение. Една вечер се прибрах и заварих празен апартамент. На масата имаше бележка: „Отивам при леля ми за малко. Имам нужда от време.“

Стоянка седеше в кухнята и гледаше през прозореца.

– Доволен ли си сега? – попита ме без да се обръща.

– Не… – прошепнах аз.

Седмици наред живях сам с нея. Тишината беше оглушителна. Опитвах се да се свържа с Мария, но тя не отговаряше на обажданията ми. Един ден получих съобщение: „Трябва ми време да реша дали мога да живея така.“

Започнах да се питам дали не сгреших някъде. Дали трябваше по-рано да поставя граници? Дали любовта към родителите трябва винаги да е над всичко?

След месец Мария се върна. Изглеждаше по-силна, но и по-далечна.

– Говорих с мама – каза тя. – Казах ѝ, че ако не промени отношението си, ще си тръгнем завинаги.

Стоянка не каза нищо. Просто стана и излезе от стаята.

Сега живеем отново заедно, но нищо вече не е същото. Всеки ден усещам напрежението във въздуха. Понякога се чудя дали семейството е мястото, където трябва да търпиш всичко… или имаш право на щастие?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – любовта или лоялността към родителите?