Книгата, която не исках да загубя: История за граници, семейство и малките предателства

— Може ли да я взема само за седмица? — гласът на Виктория прозвуча неуверено, докато държеше „Майстора и Маргарита“ в ръцете си. Бяхме на масата в хола на баба, където се събирахме всяка Коледа. Тази година обаче нещо беше различно — може би защото бях донесла любимата си книга, за да избягам от скучните разговори за политика и цените на олиото.

Погледнах я — Виктория, дъщеря на леля Мария, винаги малко встрани от всички, с онзи леко надменен поглед, който ме караше да се чувствам неудобно. Не бяхме близки, но не исках да изглеждам груба. Усмихнах се и кимнах, въпреки че вътрешно не исках да се разделям с книгата. Беше ми подарък от баща ми, последното нещо, което ми подари преди да замине за Германия. Всяка бележка в полето, всяка прегъната страница носеше спомен.

— Само внимавай с нея, моля те — казах тихо, но тя вече я беше прибрала в чантата си.

Седмицата мина, после още една. Всяка вечер се чудех дали да ѝ пиша. Майка ми ме подтикваше: „Остави я, ще ти я върне, не бъди дребнава.“ Но аз усещах как нещо ме гризе отвътре. Не беше просто книга — беше част от мен, от спомените ми, от времето, когато баща ми още беше тук.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът ми изписука. Съобщение от Виктория: „Може ли да задържа книгата още малко? Много ми харесва.“

Сърцето ми се сви. Не знаех как да ѝ откажа. Писах „Разбира се“, но после цяла нощ не спах. На следващия ден, докато пътувах в автобуса, си представях как книгата ми стои захвърлена някъде, с разлято кафе по страниците. В главата ми се въртяха думи, които никога не изричах на глас: „Защо не мога просто да кажа НЕ?“

Семейното събиране за рождения ден на баба наближаваше. Майка ми настоя да отида, въпреки че не ми се искаше. Знаех, че Виктория ще бъде там. Влязох в апартамента, а въздухът беше наситен с миризма на печени чушки и напрежение. Виктория седеше на дивана, с телефона в ръка, сякаш нищо не се беше случило.

— Здрасти! — поздравих я, опитвайки се да звуча спокойно.

— О, здрасти! — отвърна тя, без да ме погледне. — А, между другото, книгата ти е у нас. Ще ти я върна някой ден.

Този път не издържах. — Може ли да ми я върнеш днес? Много държа на нея.

Тя ме изгледа с изненада, после се усмихна леко подигравателно. — Е, добре, ама не знаех, че е толкова важно за теб. Можеше да кажеш по-рано.

Почувствах се като малко дете, което е направило нещо нередно. В този момент майка ми се намеси:

— Виктория, върни книгата на Мая. Тя си я пази от години.

Виктория въздъхна и кимна. — Добре, ще ти я донеса утре.

На следващия ден тя дойде у нас. Подаде ми книгата, но корицата беше измачкана, а по страниците имаше петна от кафе. Погледнах я, а очите ми се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, не знаех, че ще се разлее — каза тя, но в гласа ѝ нямаше истинско разкаяние.

— Това беше последният подарък от баща ми — прошепнах, без да мога да скрия болката си.

Виктория замълча. За миг в очите ѝ проблесна вина, но после отново се затвори в себе си. — Не мислех, че е толкова важно. Просто една книга.

— За теб може да е просто книга, но за мен е спомен — отвърнах и затворих вратата.

Седях дълго с книгата в ръце. Прелиствах страниците и гледах петната, които никога нямаше да изчезнат. Мислех си за всички пъти, когато не съм казвала „не“, за да не обидя някого, и как това винаги се връща срещу мен.

Майка ми влезе в стаята и ме прегърна. — Понякога трябва да се научиш да пазиш себе си, Мая. Дори и от семейството.

Сега, когато гледам книгата, вече не е същата. Но може би и аз не съм същата. Научих се, че границите не са егоизъм, а грижа към себе си. И че понякога най-малките предателства болят най-много.

Замислям се: Колко често премълчаваме, за да не развалим отношенията? И струва ли си да губим себе си заради чуждо удобство?