Как веднъж завинаги отучих досадната си братовчедка да идва на празници без покана

– Пак ли идват? – прошепнах си, докато гледах през прозореца как колата на Мария спира пред блока. Сърцето ми заби лудо. Беше Бъдни вечер, а масата ми беше подредена за трима – за мен, майка ми и сина ми Петър. Но ето ги – Мария, мъжът ѝ Иво, двете им деца, и майка ѝ, леля Стефка. Без покана, без обаждане, както винаги. Четвърта година подред.

– Зорнице, отвори, че измръзнахме! – гласът на Мария се разнесе по стълбището, докато звънецът писукаше настойчиво. Петър ме погледна с онзи тъжен поглед, който ме караше да се чувствам виновна, че не мога да му осигуря спокойствие дори на празник. Майка ми въздъхна тежко, сякаш и тя вече нямаше сили за още една „изненада“.

Отворих вратата с фалшива усмивка. – Честита Бъдни вечер, Мария. Не очаквахме гости.

– Е, нали сме си роднини! – засмя се тя, прегръщайки ме така, че едва не ми изкара въздуха. – Празник е, не може да сме сами!

Децата ѝ вече тичаха из коридора, обувките им каляха килима, а Иво се настани на дивана, сякаш е у дома си. Леля Стефка започна да разпитва майка ми за здравето ѝ, за пенсията, за съседите. В кухнята Мария отвори хладилника без да пита и извади салатата, която бях приготвила за нас.

– Много си се постарала! – каза тя, сякаш беше нейна заслуга. – Ама малко е, май. Добре, че донесохме баница.

Петър се сви в ъгъла с телефона си. Майка ми се опита да помогне, но Мария вече беше поела командването. Аз стоях като парализирана. В главата ми кънтяха думите на психоложката, при която ходя тайно: „Зорнице, имаш право да казваш НЕ. Дори на роднини.“

Вечерята мина в обичайния хаос. Децата на Мария разляха компот върху покривката, Иво се оплака, че няма ракия, а леля Стефка разказваше стари семейни истории, които всички знаехме наизуст. Аз мълчах. Но вътре в мен нещо се надигаше – гняв, обида, умора.

Когато си тръгнаха към полунощ, апартаментът ми изглеждаше като след буря. Петър вече спеше, майка ми прибираше чиниите с треперещи ръце.

– Защо винаги им позволяваме това? – прошепна тя. – Не е ли време да им кажеш?

Тази нощ не заспах. Въртях се в леглото и си представях какво ще стане, ако им кажа истината. Ще се обидят. Ще ме нарекат неблагодарна. Ще се скараме. Но какво губя, ако продължа да търпя? Себе си.

На следващия ден Мария ми писа: „Много хубаво беше! Ще дойдем и на Нова година, нали?“

Писах ѝ: „Мария, моля те, тази година искам да сме само ние тримата. Имаме нужда от спокойствие. Ще се видим друг път.“

Отговорът ѝ дойде мигновено: „Какво ти става? Да не си болна? Или майка ти? Защо така?“

Сърцето ми се сви, но не отстъпих. „Не съм болна. Просто имам нужда от лично пространство. Надявам се да ме разбереш.“

Последва тишина. После – телефонът звънна. Беше леля Стефка.

– Зорнице, какво си направила? Мария плаче! Как може така? Семейство сме! Ти си студена, егоистка!

Сълзите ми потекоха, но този път не се отказах. – Лельо Стефке, обичам ви, но имам нужда от граници. Не мога повече да понасям това нахлуване в дома ми. Не е нормално.

– Ще кажа на всички каква си! – изсъска тя и затвори.

Следващите дни телефонът ми не спираше да звъни. Вайбър групата на фамилията гърмеше: „Зорница се е променила!“, „Как може да не пуснеш роднините си на празник?“, „Срамота!“ Само майка ми и Петър бяха до мен.

– Гордея се с теб – каза майка ми една вечер. – Най-после се защити. Трябваше да го направиш отдавна.

Петър ме прегърна. – Мамо, тази година беше най-спокойната ни Нова година. Благодаря ти.

Мария не ми говори месеци наред. На Великден ми прати снимка на козунак и написа: „Дано си щастлива сама.“

Не съм сама. Имам себе си. Имам сина си. Имам майка си. И най-после имам граници.

Понякога се питам: струваше ли си цената? Дали е по-добре да си „добрата роднина“, която всички използват, или тази, която най-после се е научила да казва НЕ? Как мислите вие – има ли граници в българското семейство, които не трябва да се прекрачват?