Когато любовта се мери с тенджери: Историята на една българска съпруга

– Пак ли леща, Антония? – гласът на Георги проряза тишината в кухнята, докато аз бърках с лъжица в тенджерата. – Знаеш ли, че Мария прави мусака като по учебник? И салатата ѝ винаги е нарязана на ситно, не като твоята.

Стиснах зъби. Пръстите ми се впиха в дръжката на лъжицата така силно, че кокалчетата ми побеляха. Не казах нищо. Вече бях свикнала с тези сравнения. От месеци Георги не пропускаше случай да ме постави до Мария – жената на неговия колега от работата. Всяка вечер, когато се прибираше, сякаш носеше със себе си мириса на чужда кухня и чуждо щастие.

– Ако и ти се стараеше малко повече, може би щяхме да имаме истински дом – продължи той, сякаш не забелязваше как очите ми се пълнят със сълзи.

– А ти някога питал ли си ме как мина денят ми? – прошепнах едва чуто. – Или дали изобщо имам сили да сготвя нещо след работа?

Той само махна с ръка и излезе от кухнята. Останах сама, с лещата и мислите си. Спомних си първите ни години заедно – как се смеехме, как готвехме заедно, как дори препържените ми кюфтета му бяха вкусни. Кога всичко това се превърна в надпревара?

На следващия ден, докато вървях към офиса през калните пловдивски улици, мислех за Мария. Бях я виждала няколко пъти – винаги усмихната, с идеално изгладена рокля и перфектна прическа. Но никой не знаеше, че тя няма деца, работи само по няколко часа на ден и майка ѝ ѝ помага с всичко у дома. А аз? Аз се прибирах след осем часа в счетоводната кантора, взимах дъщеря ни от училище, помагах ѝ с уроците и едва намирах време да си поема дъх.

Вечерта Георги пак започна:

– Знаеш ли, че Мария прави домашен хляб всяка неделя? И дори сама си меси баницата.

– Може би трябва да отидеш да живееш при нея тогава – изпуснах ядосано.

Той ме изгледа с онзи поглед, който ме караше да се чувствам малка и незначителна.

– Не бъди смешна. Просто искам да се стараеш повече.

В този момент дъщеря ни Ива влезе в кухнята.

– Мамо, ще ми помогнеш ли с домашното по математика?

Погледнах я и усетих как гневът ми се стопява. За нея трябваше да съм силна. Усмихнах ѝ се и седнахме заедно на масата. Докато ѝ обяснявах задачите, чух Георги да говори по телефона в хола:

– Да, Мария, ще донеса онези документи утре… Да, ще кажа на Антония за рецептата ти за кекс.

Стиснах устни. Вече не можех да издържам. Тази вечер, след като Ива заспа, седнах срещу него в хола.

– Георги, трябва да поговорим. Не мога повече така. Всеки ден ме сравняваш с Мария. Знаеш ли колко боли това?

Той въздъхна тежко.

– Просто искам да имаме хубав дом…

– А ти някога питал ли си ме дали съм щастлива? Дали имам сили? Дали изобщо искам да бъда като Мария?

Той замълча. За първи път видях несигурност в очите му.

– Може би… може би съм прекалил – прошепна той.

– Не искам да живея в дом, където любовта се мери с тенджери и рецепти – казах тихо.

На следващата сутрин Георги стана по-рано от обикновено. Когато влязох в кухнята, той беше сложил кафе и две филийки хляб на масата.

– Извинявай – каза просто. – Ще опитам да не те сравнявам повече.

Не знаех дали ще успее. Не знаех дали аз ще мога да простя всичко толкова лесно. Но поне за миг почувствах, че може би има надежда.

Седнахме мълчаливо един до друг. Навън слънцето огряваше пловдивските покриви, а аз си мислех: Колко често забравяме истинските неща заради чуждите представи? И струва ли си да губим себе си в опита да бъдем нечия чужда мечта?