„Мамо, пак не си изчистила добре!” – Как мълчанието и дребните битки съсипаха моето семейство

„Мамо, пак не си изчистила добре!” – думите на сина ми Петър отекват в главата ми като чук. Стоя приведена над кофа с вода, ръцете ми са напукани от препаратите, а гърбът ме боли така, както никога досега. Вече не съм млада, но сякаш никой не го забелязва. Петър стои на прага на кухнята, с ръце в джобовете, и ме гледа с онзи поглед, който някога беше пълен с обич, а сега е пълен с укор.

– Можеше поне да минеш под масата – казва той сухо, сякаш съм му длъжна.

Поглеждам го и усещам как нещо в мен се къса. Искам да му кажа толкова много неща – за безсънните нощи, когато го приспивах с приказки; за това как се отказах от мечтите си, за да има той всичко; за самотата, която ме души от години. Но устата ми остава затворена. Мълчанието е по-лесно. Или поне така си мислех досега.

Петър живее с жена си Даниела и двете им деца в този тристаен апартамент в Люлин. След като баща му почина преди три години, аз останах сама в панелката ни в Надежда. В началото идвах да помагам – готвех, чистех, гледах внучките. После това се превърна в задължение. Ако закъснея или нещо не е както трябва, Даниела ме гледа с онзи студен поглед, който казва повече от всяка дума.

– Мария, моля те, не оставяй чиниите така – чува се гласът ѝ от хола.

– Извинявай, веднага ще ги измия – отговарям тихо.

Всяка вечер се прибирам в празния си апартамент и се питам кога загубих семейството си. Кога престанах да бъда майка и станах просто домашна помощница? Съседката ми леля Гинка казва, че днешните млади са разглезени. Но аз знам, че вината не е само тяхна. Вината е и моя – защото никога не казах какво ме боли.

Петър беше добро дете. Винаги учеше много, слушаше ме. Когато беше на 14, баща му започна да пие. Вечерите ни се превърнаха в кошмар – крясъци, чупене на чаши, плач. Аз пазех тишина. Не исках да го травмирам още повече. Мълчах и когато баща му изчезваше с дни. Мълчах и когато Петър започна да се прибира все по-късно.

Сега виждам как това мълчание е отровило всичко между нас. Той не знае как да говори за чувствата си. Аз също не знам. Вместо това си разменяме дребни забележки и неизказани обиди.

Един ден миналата седмица внучката ми Виктория дойде при мен:

– Бабо, защо мама и тате винаги се карат?

Погалих я по косата и ѝ казах:

– Понякога хората забравят как да се обичат правилно.

Но истината е, че аз самата съм забравила.

Днес Петър пак ми направи забележка за праха по рафтовете. Даниела мълчаливо прибра чиниите от масата и ги подреди наново. Чувствам се невидима в собствения си живот.

Вечерта седнах на дивана до прозореца и се загледах в светлините на града. Спомних си как преди години мечтаех да стана учителка по литература. Но после дойде Петър, после грижите за болния ми мъж… Всичко друго остана на заден план.

На следващия ден събрах смелост и казах на Петър:

– Сине, може ли да поговорим?

Той въздъхна:

– Мамо, уморен съм. Може ли утре?

– Не знам дали ще има утре за нас – прошепнах аз.

Той ме погледна изненадано:

– Какво имаш предвид?

– Имам предвид, че вече не мога така. Чувствам се като чужда в твоя дом. Искам да бъда майка ти, а не прислужница.

Петър замълча дълго. После каза:

– Не съм осъзнавал… Извинявай.

Но думите му звучаха кухо. Знаех, че нищо няма да се промени.

Сега седя сама вкъщи и пиша това писмо до себе си. Мисля си за всички майки като мен – които са дали всичко за децата си и са останали с празни ръце. За всички неизказани думи и преглътнати сълзи.

Питам се: Кога семейството ни стана бойно поле? И има ли надежда някога пак да бъдем истински близки? Кажете ми – заслужава ли си да мълчим в името на мира или трябва да говорим, дори когато боли?