Невидимата граница: Свекървата ми, нейната помощ и моите собствени граници

– Пак ли си оставила чиниите в мивката, Мария? – гласът на свекърва ми, леля Станка, пронизваше тишината в кухнята като остър нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над чашата с кафе, която така и не успях да изпия. Беше осем сутринта, а вече усещах как денят ми се изплъзва изпод краката.

Преди три месеца тя се нанесе при нас „за малко“, уж само докато се възстанови след операцията на коляното. Мъжът ми, Петър, настоя – „Майка ми няма никой друг, Мария, ще ѝ помогнем малко, ще видиш, няма да ти пречи.“ Но още от първата вечер разбрах, че нищо няма да е същото.

– Ще измия чиниите след малко – отвърнах тихо, но тя вече беше грабнала гъбата и започна да търка с такава ярост, сякаш измива не мръсотията по порцелана, а моите грехове.

Дъщеря ми Яна се появи на вратата по пижама. – Мамо, къде са ми чорапите?

– В шкафа ти са, Яни – казах, но леля Станка вече беше изпреварила и мен.

– Аз ги сложих в третото чекмедже, до пуловерчето. Трябва да си по-организирана, Мария. Децата усещат хаоса.

Стиснах зъби. Не исках да избухвам пред Яна. Не исках да избухвам изобщо. Но всеки ден усещах как невидимата граница между мен и свекърва ми се размива – тя навлизаше във всяко кътче на дома и живота ми.

Петър се прибираше късно от работа. Когато му споделях как се чувствам, той само въздъхваше:

– Мария, тя е възрастна жена. Помага ни. Защо го приемаш толкова навътре?

Но не беше само това. Всяка сутрин леля Станка подреждаше дрехите ми по свой вкус, пренареждаше подправките в кухнята, дори веднъж беше изхвърлила любимата ми чаша с думите: „Тази е напукана, ще донеса по-хубава.“

С времето започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом. Вечерите ни с Петър изчезнаха – той беше уморен, аз бях на ръба на сълзите. Яна усещаше напрежението и все по-често се затваряше в стаята си.

Една вечер не издържах. Седяхме тримата на масата за вечеря – аз, Петър и леля Станка. Яна беше при приятелка.

– Мамо – започнах плахо – мисля, че вече си достатъчно добре и може би е време да помислиш за връщане у дома.

Петър ме изгледа стреснато. Леля Станка остави лъжицата си и ме погледна така, сякаш съм я предала.

– Значи ти преча? След всичко, което направих за вас?

– Не е това… Просто имаме нужда от малко пространство. Всички.

– Пространство? Аз съм майка на Петър! Това е и моят дом!

Петър мълчеше. Аз се разтреперих цялата.

– Моля те… – прошепнах.

Тази нощ не мигнах. Чувах как леля Станка плаче тихо в стаята си. На сутринта Петър беше студен и отчужден.

– Не трябваше да ѝ го казваш така – каза ми. – Тя е сама на този свят.

– А аз? Аз не съм ли сама? – попитах го през сълзи.

Дните минаваха в напрежение. Леля Станка спря да говори с мен. Яна започна да се оплаква от главоболие и коремни болки – лекарят каза, че е от стрес.

Една вечер Яна дойде при мен със сълзи на очи:

– Мамо, защо всички са тъжни? Защо баба не те обича?

Прегърнах я силно и ѝ обещах, че всичко ще се оправи. Но не знаех как.

В крайна сметка реших да говоря с леля Станка насаме. Поканих я на чай в хола.

– Лельо Станке… Знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Моля те… Нека опитаме да намерим начин да живеем заедно без да се нараняваме.

Тя ме погледна дълго. В очите ѝ видях умора и болка.

– Мария… Аз просто не искам да съм сама. Но може би си права. Ще говоря с братовчедка си в Пловдив – може би ще отида при нея за известно време.

След тази вечер напрежението спадна малко. Леля Станка замина след седмица. Когато затвори вратата след себе си, почувствах облекчение… но и вина.

Петър дълго не ми проговаряше истински. Яна постепенно започна да се усмихва повече.

Сега стоя сама в кухнята и гледам празната маса. Чудя се: Къде свършват нашите задължения към семейството и къде започват нашите собствени граници? Колко струва спокойствието ни и кой има право да го нарушава?