Между две любови: Когато дъщеря ми отказва новото ми щастие

— Мамо, не мога повече! Или аз, или той! — думите на дъщеря ми Виктория отекнаха в малката ни кухня като гръм. Стоеше срещу мен, стиснала юмруци, очите ѝ пълни със сълзи и гняв. В този момент времето спря. Чувах само нейния глас и собственото си сърце, което се късаше на парчета.

Преди пет години загубих съпруга си — Георги. Беше катастрофа, една от онези нелепи, които никога не очакваш да се случат на теб. Останах сама с Виктория, тогава на 13. Тя беше моят свят, моето всичко. Работех като медицинска сестра в болницата в Плевен, смените бяха тежки, но трябваше да се държа заради нея. Вечерите ни минаваха в мълчание — тя затворена в стаята си, аз пред телевизора с чаша чай и снимката на Георги до мен.

Годините минаваха, болката не намаляваше, но се научих да я нося. Виктория порасна, стана красива и умна млада жена, прие ме като своя опора, но между нас остана една невидима стена — стена от неизказани думи и споделена тъга.

Преди година в болницата дойде нов лекар — Димитър. Беше различен — внимателен, с чувство за хумор, винаги готов да помогне. Първо започнахме да си говорим за работа, после за книги, за музика… Усетих как нещо в мен се раздвижва, нещо, което мислех, че е умряло заедно с Георги. Димитър беше търпелив. Покани ме на кафе. Отказах първия път. После се съгласих.

Не беше лесно да си позволя да бъда щастлива отново. Чувствах се виновна — пред Георги, пред Виктория, пред себе си. Но Димитър беше нежен, разбиращ. С него се чувствах жива.

Когато реших да кажа на Виктория за нас, треперех цяла вечер. Седнах до нея на дивана и казах:
— Искам да ти кажа нещо важно… Запознах се с човек. Казва се Димитър.

Тя ме погледна така, сякаш съм я предала.
— Как можа? Татко още не е изстинал в гроба!
— Вики, минаха пет години… — прошепнах.
— За теб може би! За мен не! — извика тя и избяга в стаята си.

От този ден вкъщи стана студено. Виктория почти не говореше с мен. Излизаше с приятели, връщаше се късно, а когато беше у дома — слушаше музика със слушалки или се затваряше в банята с часове. Опитвах се да я заговоря:
— Вики, хайде да вечеряме заедно?
— Не съм гладна.

Димитър усещаше напрежението. Предложи да поговори с нея:
— Може би ако ме опознае…
— Не е готова — отвърнах аз с отчаяние.

Майка ми също не одобряваше връзката ни:
— Хората ще говорят, Мария! Как можеш така бързо да забравиш Георги?
— Не съм го забравила! — извиках аз през сълзи. — Просто искам да живея!

В работата започнаха слухове. Колежките шушукаха зад гърба ми:
— Видя ли я Мария? С новия доктор… А уж толкова страдаше!

Чувствах се сама срещу целия свят. Единствено Димитър беше до мен:
— Аз те обичам такава, каквато си. Но трябва ли да се крием цял живот?

Виктория стана още по-студена. Един ден я чух да плаче в стаята си. Почувствах се безсилна. Опитах се да я прегърна:
— Мило мое момиче…
Тя ме отблъсна:
— Не ме докосвай! Ти вече имаш друг!

Седях на леглото ѝ и плаках заедно с нея. Не знаех какво да направя.

Дойде денят на рождения ѝ ден. Купих ѝ любимата торта от сладкарницата на „Гарата“, поканих Димитър — мислех си, че може би ще е началото на ново начало.

Когато той пристигна с букет лалета и малък подарък, Виктория го изгледа с омраза:
— Не искам нищо от теб! Излез от къщата ни!
Димитър ме погледна безпомощно:
— Мария…
Аз стоях между тях — между дъщеря си и човека, когото обичах.

След този ден Виктория започна да говори за това да замине да учи в София — далеч от мен, далеч от всичко.

Една вечер седнах до прозореца и гледах светлините на града. Сълзите ми капеха по ръцете. Какво трябваше да направя? Да избера себе си или детето си? Можех ли да бъда щастлива без любов? Можех ли да бъда майка без душа?

На следващата сутрин Виктория ми каза:
— Ще замина след месец. Не мога повече тук.
Погледнах я през сълзи:
— Вики… Аз те обичам повече от всичко…
Тя отвърна:
— Но вече не съм ти достатъчна.

В този момент разбрах — понякога най-голямата любов е тази, която боли най-много.

Сега стоя сама в празната кухня и се питам: Кога една майка има право да бъде щастлива? И струва ли си това щастие, ако го плащаш със сълзите на детето си?