Синът ми иска да му дам дома си – но къде остава моето място?

– Мамо, ти знаеш, че с Деси и децата вече не се побираме в нашия двустаен. Моля те, помисли – ако ни дадеш твоя апартамент, ти можеш да се преместиш при баба или да си намериш нещо по-малко. Така всички ще сме по-добре.

Гласът на Петър трепери между вина и настойчивост. Седя срещу него на кухненската маса, по която още личат драскотините от неговите ученически години. В ръцете ми е чаша чай, която стискам толкова силно, че се страхувам да не я счупя. В този момент времето се сгъстява – виждам го едновременно като малко момче с ожулени колене и като мъж, който ме моли да се откажа от единственото си сигурно място.

– Петре, това е моят дом. Тук съм от четиридесет години. Всичко тук ми е скъпо – стените, прозорците, дори старият килим, който ти и сестра ти разливахте с боя. Как можеш да искаш да се махна?

Той въздиша тежко, избягва погледа ми.

– Мамо, не го приемай така. Просто… ние сме четирима в една стая. Децата растат, имат нужда от пространство. Ти си сама. Не е ли по-логично?

В този момент вратата се отваря и влиза Деси, снаха ми. Усмихва се изкуствено, но очите ѝ са напрегнати.

– Добър вечер, мамо Мария. Надявам се, че не те притесняваме с тези разговори… Просто мислим за бъдещето на децата.

Иска ми се да извикам: „А кой мисли за мен?“ Но думите заседват в гърлото ми. Вместо това казвам тихо:

– Аз също мисля за вас. Но тук е всичко, което имам.

След като си тръгват, оставам сама в тишината на апартамента. Обръщам се към стената, по която още личи следата от количката на Петър – онзи ден, когато за първи път проходи и се блъсна в нея. Всяка мебел тук носи спомен – първата рисунка на дъщеря ми Елена, снимките от морето в Несебър, където всички се смеехме до сълзи.

Седмица по-късно Елена ми звъни:

– Мамо, Петър ми каза какво са ви говорили. Не се притеснявай – ако решиш да останеш, аз ще те подкрепя. Но знаеш ли… той наистина има нужда от помощ.

– Знам – прошепвам. – Но аз къде ще отида? На 65 години да започна отначало? Не мога.

Вечерта не мога да заспя. В главата ми ехтят думите на Петър: „Ти си сама.“ Сама съм, да. Но това не означава, че трябва да се откажа от себе си. В България често чувам: „Децата са всичко.“ Но защо никой не пита какво остава за майката, когато всичко даде?

На следващия ден Петър идва пак.

– Мамо, говорих с адвокат. Ако прехвърлиш апартамента на мен, ще можеш да останеш тук докато искаш – само формално ще е на мое име.

Поглеждам го дълго:

– А ако утре ти потрябва пари? Ако Деси реши, че не ме иска тук? Какво ще стане с мен?

Той мълчи.

– Знаеш ли – продължавам – цял живот съм работила за този дом. Баща ти го купи с последните си спестявания. Тук преживяхме най-хубавите и най-тежките моменти. Не мога просто да го дам.

Петър става рязко:

– Значи ти избираш себе си пред нас? Добре! – и тръшва вратата.

Сълзите ми текат безшумно. Чувствам се виновна и предадена едновременно. На другия ден Елена идва с внучката ми Мария:

– Бабо, защо плачеш?

Прегръщам я силно:

– Нищо, слънце мое. Просто понякога възрастните са тъжни.

Елена ме гледа със съчувствие:

– Мамо, не се обвинявай. Имаш право на свой дом.

Минават дни в напрежение и мълчание. Петър не звъни. Аз се чудя дали постъпих правилно – дали майчината любов трябва винаги да значи саможертва? Или идва момент, когато трябва да защитиш себе си?

Една вечер получавам съобщение: „Извинявай, мамо. Просто ми беше трудно.“

Пиша му: „Обичам те, но имам нужда от дом.“

Сега седя до прозореца и гледам как светлините на София примигват в нощта. В този апартамент има болка и радост, спомени и надежда. Не знам дали ще мога някога пак да прегърна сина си така, както преди тази кавга.

Но знам едно: всеки човек има право на свое място под слънцето – дори майката, която цял живот е давала всичко за другите.

Кажете ми – трябва ли родителят винаги да жертва себе си за децата? Или идва време да каже: „Стига толкова“?