Това не е човекът, за когото се омъжих: Историята на една българска майка

– Не мога повече така, Александра! – гласът на Виктор отекна в кухнята, докато държеше празната бутилка бира и гледаше през прозореца към мрачното небе над София. Беше късен ноемврийски следобед, а аз държах Ясен на ръце, докато Ани плачеше в люлката. Сърцето ми се сви – не за първи път чувах тези думи, но този път звучаха като присъда.

Преди две години се оженихме с Виктор – млад, усмихнат мъж с мечти за собствен бизнес и семейство. Всичко беше като приказка: сватба в Бояна, меден месец на морето, обещания за вечност. Когато разбрах, че чакаме близнаци, той ме вдигна на ръце и се смя до сълзи. Но с раждането на Ани и Ясен сякаш нещо се пречупи.

Първите месеци бяха кошмар – безсънни нощи, колики, Виктор работеше до късно, а аз се чувствах сама сред планини от памперси и неизпрани дрехи. Майка ми идваше да помага, но Виктор все по-често се прибираше намръщен. Веднъж го попитах:

– Какво ти има? Защо си толкова дистанциран?

– Ти само за децата мислиш! Къде останах аз? – отвърна той и тресна вратата.

С времето започнах да усещам как между нас расте невидима стена. Виктор започна да излиза с приятели след работа, връщаше се късно, ухаещ на алкохол и чужд парфюм. Веднъж намерих съобщение на телефона му от някоя си Мария: „Липсваш ми тази вечер.“ Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

Опитах да говоря с него:

– Викторе, какво става между нас? Обичаш ли ме още?

Той само сви рамене:

– Не знам… Всичко ми е дошло до гуша. Не съм сигурен дали това е животът, който искам.

Тогава се появи и свекърва ми – леля Галя. Започна да идва всеки ден, да ми прави забележки:

– Александра, защо Ани е без чорапи? Ясен пак е настинал! Ти не можеш да се справиш с две деца!

Понякога я чувах да шепне на Виктор:

– Можеше да си намериш по-добра жена. Тази само те товари.

Вечерите станаха ад. Децата плачеха, Виктор крещеше, а аз се чувствах като затворник в собствения си дом. Един ден не издържах и избухнах:

– Ако не ме обичаш вече, кажи! Не мога да живея така!

Той ме погледна с празен поглед:

– Може би трябва да си дадем почивка.

Светът ми рухна. Отидох при майка си в Люлин с децата. Тя ме прегърна и каза:

– Миличка, не си сама. Ще минеш през това.

Минаха седмици. Виктор не се обаждаше. Ани и Ясен растяха – първи зъбчета, първи стъпки… без баща им. Болеше ме най-много заради тях. Понякога нощем плачех тихо, за да не ги събудя.

Една вечер Виктор дойде пиян пред блока:

– Върни се! Не мога без вас!

Но вече не вярвах на думите му. Бях станала по-силна. Започнах работа като счетоводителка в малка фирма. Намерих сили да подам молба за развод.

Съдът реши децата да останат при мен. Виктор идваше рядко – носеше играчки, но Ани го гледаше с недоверие, а Ясен се криеше зад мен.

Сега седя на балкона с чаша чай и гледам как София заспива под светлините си. Питам се: Кога един човек се променя толкова много? Кога любовта се превръща в руини?

А вие… бихте ли простили? Или бихте избрали себе си?