Защо няма сарми, мамо?

– Защо няма сарми, мамо? – гласът на Филип проряза тишината като нож. Стоеше на прага на кухнята, с рамене, по-широки от моите, но с очи, които още търсеха одобрение и топлина. Погледнах го – вече мъж, а в същото време още моето момче.

– Не съм имала време – излъгах. Истината беше, че не ми се правеше. Не ми се правеше нищо откакто той и сестра му заминаха. Апартаментът ни в Люлин беше станал прекалено тих, прекалено подреден, прекалено чужд. Дори Димитър – мъжът ми, който винаги се оплакваше от хаоса и шума, сега се разхождаше като сянка между стаите.

Филип въздъхна тежко и седна на масата. – Винаги имаше сарми, когато се прибирах. – Гласът му беше натежал от разочарование. – Сега какво? Всичко ли трябва да е различно?

Погледнах към прозореца, където светлините на блока отсреща премигваха като далечни спомени. – Всичко се променя, Филипе. – Опитах се да прозвучи спокойно, но вътре в мен се борех със сълзите.

Димитър влезе в кухнята и погледна ту мен, ту Филип. – Не започвайте пак, моля ви. – Гласът му беше уморен. Седна до сина ни и започна да си реже хляб, сякаш това беше най-важното нещо на света.

– Татко, ти поне кажи нещо! – Филип се обърна към него с надежда.

– Какво да кажа? – Димитър сви рамене. – Майка ти е права. Времето минава, децата пораснаха…

– А ние какво да правим? Да се преструваме, че всичко е наред? – Гласът на Филип трепереше.

– Не знам… – прошепнах. – И аз не знам.

Тази вечер беше първата от много такива. След като децата си тръгнаха – Филип в Пловдив заради работата си като архитект, а Мария в Германия да учи медицина – домът ни стана празен. Празен не само от хора, а и от смисъл.

Преди години кухнята беше пълна с глъчка: Мария спореше с баща си за политика, Филип се караше с мен за това колко лук има в сармите. Сега чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от асансьора.

Опитвах се да запълня времето: гледах турски сериали, ходех на пазар с комшийката Пенка, но всичко беше като лепенка върху счупено стъкло. Димитър започна да прекарва повече време в гаража или пред телевизора. Понякога го чувах да говори сам на себе си.

Една вечер седнахме двамата на балкона. Беше студено, но не ни пукаше.

– Помниш ли как Мария се криеше зад пердетата и ни подслушваше? – попита той с усмивка.

– Помня… – отвърнах тихо. – А Филип как веднъж изяде всички сарми и после цяла нощ го боля коремът.

Димитър се засмя за пръв път от месеци.

– Може би трябва да ги поканим пак у дома – предложи той.

– Те имат свой живот вече… – възразих аз.

– А ние какъв имаме?

Този въпрос ме преследваше дни наред. Какъв живот имаме ние без тях? Какво остава между двама души след толкова години заедно, когато общото им вече е само миналото?

Една събота реших да направя сарми. Купих най-хубавото зеле от пазара до метрото. Варих ориза бавно, както ме учеше баба ми в Кюстендил. Навивах листата едно по едно и си представях как Мария ще се върне за ваканцията, а Филип ще дойде с приятелката си.

Димитър влезе в кухнята и ме погледна изненадано.

– Какво правиш?

– Сарми…

Той седна до мен и започна да ми помага. Мълчахме дълго време, но тишината вече не беше толкова тежка.

Когато децата дойдоха след месец за рождения ден на Димитър, масата беше отрупана като едно време. Мария донесе немски сладкиши, Филип разказваше за новия си проект. Смяхме се, карахме се за глупости и за миг всичко беше както преди.

Но когато си тръгнаха, тишината пак се върна. Този път обаче не беше толкова страшна. Бяхме двама, но вече не бяхме сами.

Сега понякога правя сарми само за нас двамата. Не е същото, но е достатъчно.

Питам се: Колко време трябва да мине, за да приемеш новата тишина? И дали някога човек свиква с празното гнездо или просто се учи да живее с него?