„Само за няколко дни, мамо“ – Историята на една баба, която се превърна във втора майка

– Мамо, моля те, само за няколко дни. Не знам какво да правя вече. Тодор е болен, аз трябва да ходя на работа, детската градина е затворена. Само няколко дни, наистина! – Гласът на дъщеря ми Мария трепереше от напрежение и умора.

Погледнах я през прозореца на малката ни кухня в Пловдив. Очите ѝ бяха зачервени, а ръцете ѝ нервно стискаха дръжката на чантата. Не можех да ѝ откажа – тя е моето дете, а Криско – моят четиригодишен внук, беше слънцето в живота ми. „Само няколко дни“, повторих си наум и кимнах.

Първите два дни минаха като на шега. Криско беше пълен с енергия, тичаше из апартамента, рисуваше по стените и ме караше да чета една и съща приказка по десет пъти. Смеехме се, готвихме заедно кюфтета и гледахме стари български анимации. Но на третия ден започнах да усещам умората. Болеше ме кръста, а главата ми пулсираше от непрестанния шум.

– Бабо, кога ще дойде мама? – попита Криско една вечер, докато го завивах.
– Скоро, миличък. Много е заета сега, но ще дойде – излъгах го с усмивка, а сърцето ми се сви.

Дните се превърнаха в седмица. Мария все по-рядко се обаждаше. Веднъж дойде за половин час – остави торба с памперси и избяга към нощната си смяна в болницата. Тодор все още беше болен, а тя работеше двойно, за да покрие сметките. Започнах да усещам как животът ми се изплъзва между пръстите.

Сутрин ставах в шест, за да приготвя закуска. След това разхождах Криско в парка до блока, където другите баби ме гледаха със съчувствие и лека завист – техните внуци идваха само през уикенда. Вечер готвех супа и се опитвах да намеря сили да му разказвам приказки.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът звънна.
– Мамо, не знам какво да правя – гласът на Мария беше отчаян. – Тодор трябва да остане още седмица в болницата. Можеш ли…
– Да, ще го гледам – прекъснах я аз. Гласът ми беше по-твърд, отколкото очаквах.

След като затворих, се разплаках безшумно над мивката. Чувствах се виновна – как можех да се оплаквам? Това е моят внук! Но вътре в мен нещо се пречупи. Спомних си времето, когато бях млада майка и мечтаех един ден да имам време за себе си – да чета книги, да пътувам до морето с приятелки, да се наслаждавам на тишината. Сега отново бях вързана към дома.

На следващия ден Криско направи температура. Паникьосах се – не знаех какво да правя. Обадих се на Мария:
– Мамо, нямам въздух! Не мога повече! – изкрещях през сълзи.
– Разбирам те… Но нямам избор – прошепна тя.

В този момент осъзнах колко сама съм останала. Съпругът ми почина преди три години. Приятелките ми рядко се обаждаха – всички бяха заети със своите внуци или болести. Чувствах се като затворник в собствения си дом.

Седмица по-късно Мария дойде да вземе Криско за един ден. Апартаментът опустя. Седнах на дивана и се загледах в празното пространство. За първи път от месец усетих тишината – тя беше оглушителна и болезнена.

На следващата сутрин Мария върна Криско с извинение:
– Мамо, пак трябва да го гледаш…

Тогава избухнах:
– Не мога повече! Аз съм ти майка, но имам нужда от почивка! Не съм вече млада! Защо всичко пада върху мен?

Мария ме погледна с насълзени очи:
– Ако ти не ми помогнеш… кой?

Замълчахме дълго. В този момент разбрах колко тежко е положението ѝ – самотна майка с болен мъж и малко дете. Но и аз имах нужда от разбиране.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на града. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Кой ще ми помогне?“ А кой ще помогне на мен? Защо в България всичко се очаква от бабите? Защо жените трябва да жертват себе си заради всички останали?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, бих ли избрала друго? Или просто това е съдбата на българската жена – винаги да бъде нечия опора, дори когато самата тя има нужда от подкрепа?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Колко може да понесе едно сърце?