Когато домът се превърне в бойно поле: Историята на един апартамент, гордост и разбити илюзии

– Не мога да повярвам, че пак го обсъждаме! – гласът ми трепереше, докато гледах Петър право в очите. Беше късен следобед, слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката ни под наем в Люлин, а аз усещах как гневът ми се надига като вълна.

– Мария, моля те… – Петър въздъхна и се обърна към мен с уморен поглед. – Не е толкова просто. Родителите ми имат свои причини.

– Причини? – прекъснах го. – Катя и Стефан имат три апартамента, къща в Банкя и още не знам колко спестявания! А ние се чудим как да съберем пари за първата вноска по кредита. Това ли е подкрепа?

Петър замълча. Знаех, че му е трудно. Той винаги е бил между два огъня – лоялността към родителите си и любовта към мен. Но тази вечер не можех повече да търпя.

– Мария, не искам да се караме – каза тихо той. – Мама каза, че ако ни дадат пари, ще ни разглезят. Че трябва сами да се справим.

– Разглезят? – избухнах. – На трийсет и две години съм! Работя по две смени, ти си на две места едновременно… Не искам подарък, искам шанс! Искам да знам, че семейството ти ни вярва!

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

– Мамо, добре ли си? – попитах я, опитвайки се да овладея гласа си.

– Добре съм, Марийче. Само исках да чуя как сте…

– Мамо, пак не стана с апартамента… – прошепнах.

– Не се тревожи, дете мое. Ще намерите начин. Важното е да сте заедно.

Затворих телефона със сълзи на очи. Майка ми винаги беше до мен, макар че нямаше много възможности. Баща ми почина преди години, а тя оцеляваше с пенсията си в малкия панелен апартамент във Враца.

Седнах до Петър на дивана. Той хвана ръката ми.

– Знам, че ти е тежко – каза той. – Но не мога да ги насиля. Те са такива…

– А ти какъв си? – попитах го тихо. – Ти на кого принадлежиш?

Той замълча дълго. После прошепна:

– На теб… Но и на тях.

Това беше нашата вечна дилема. Петър беше единствено дете, отгледан с грижа и дисциплина. Катя беше учителка по математика, строга и принципна жена, която вярваше в самостоятелността. Стефан беше бивш военен – мълчалив, студен и винаги с поглед към бъдещето.

Първият път, когато ги помолихме за помощ, Катя ни покани на вечеря в просторния им апартамент в Лозенец. Масата беше отрупана с ястия, но атмосферата беше ледена.

– Вижте сега – започна тя делово. – Ние сме ви дали всичко необходимо: образование, възпитание, ценности. Оттук нататък животът е ваш.

– Мамо… – опита се Петър да я прекъсне.

– Не! – отсече тя. – Ако искате дом, ще трябва сами да го извоювате. Така ще го цените повече.

Стефан само кимна мълчаливо.

Излязохме оттам с усещането за провал. Петър беше блед като платно.

– Може би са прави… – промълви той.

– Не! – казах аз твърдо. – Семейството е подкрепа! Не е само морални уроци и празни думи!

Минаха месеци. Опитвахме се да спестяваме всеки лев – отказахме си почивки, нови дрехи, дори излизания с приятели. Работех допълнително като преводачка вечер, а Петър поемаше извънредни смени като инженер в строителна фирма.

Една вечер се прибрах уморена до смърт. Вратата хлопна зад мен и аз се свлякох на пода със сълзи.

– Не издържам вече… – прошепнах на тъмното.

Петър ме намери така след час.

– Мария…

– Защо трябва да е толкова трудно? Защо хората с възможности не помагат на децата си? Какво доказваме?

Той ме прегърна силно.

– Може би доказваме нещо на себе си…

Скоро след това Катя се разболя тежко. Петър беше неотлъчно до нея в болницата. Аз също ходех често, носех домашна храна и се опитвах да бъда полезна.

Една вечер тя ме погледна с уморени очи:

– Мария… Знам, че си разочарована от нас…

– Не е важно вече – казах тихо.

– Важно е… Може би сбъркахме… Но вярвахме, че така ще станете по-силни…

Не знаех какво да кажа. Болката беше твърде дълбока.

Катя почина няколко седмици по-късно. След погребението Стефан ни повика:

– Знам, че майка ви беше строга… Но ви обичаше по свой начин. Искам да ви помогна с апартамента…

Петър ме погледна невярващо.

– Защо чак сега?

Стефан сведе глава:

– Понякога човек разбира късно какво е важно…

Получихме помощта, но цената беше висока – години на отчуждение и болка.

Днес живеем в нашия апартамент в Младост. Все още усещам празнотата от всичко преживяно. Понякога се питам: струваше ли си гордостта? Какво значи истинска подкрепа? И защо понякога най-близките хора са най-далеч от нас?