„Никога не бях истинска баба – а сега съм виновната?“ Изповедта на една българска свекърва

– Мамо, ще можеш ли да гледаш Даниела от другата седмица? – гласът на Петър трепереше по телефона, сякаш се страхуваше от собствения си въпрос. Седях на кухненската маса, ръцете ми се свиваха в юмруци върху покривката, а сърцето ми туптеше като лудо. Шест години чаках този въпрос. Шест години, в които бях само гостенка в живота на внучката си.

Петър е единственото ми дете. Когато се ожени за Мария, бях щастлива – тя изглеждаше умна, възпитана, усмихната. Но още от първите дни усещах хлад между нас. Не беше открито груба, но винаги държеше дистанция. Когато се роди Даниела, очаквах да ме повикат, да помогна, да бъда до тях. Вместо това получих кратко съобщение: „Роди се. Всички сме добре.“

Първият път, когато видях внучката си, беше на третия месец. Влязох в апартамента им с торба подаръци и домашна баница. Мария ме посрещна с усмивка, но очите ѝ останаха студени. „Моля те, не я вдигай – тъкмо заспа“, каза тя, когато се наведох към люлката. Седнах неловко на дивана и гледах как Петър носи кафе. Даниела спеше, а аз се чувствах като натрапник.

Годините минаваха. Виждах внучката си само по празници. На рождения ѝ ден ми позволяваха да я държа за ръка за няколко минути, после Мария я отвеждаше при своите родители. Винаги имаха извинение – „Даниела е болна“, „Имаме планове“, „Ще ви се обадим друг път“. Болеше ме, но се опитвах да не показвам. Казвах си: „Това е новото време, младите са различни.“

Съседките ме питаха: „Защо не гледаш внучето?“, а аз само свивах рамене и се усмихвах тъжно. Вечер плачех сама в леглото. Чувствах се ненужна, излишна. Понякога си мислех: „Може би съм направила нещо нередно? Може би съм казала нещо обидно?“ Но не можех да си спомня кога и как.

Петър рядко ми звънеше. Когато го правеше, разговорите бяха кратки и делови. Мария никога не ми се обаждаше. Виждах снимки на Даниела във Фейсбук – как расте, как празнува Коледа с другата баба, как ходят на море заедно. Аз бях само зрител.

И сега – този телефонен разговор.

– Мамо, Мария започва работа от другата седмица. Нямаме кой да гледа Даниела следобедите. Можеш ли ти?

Замълчах за миг. В главата ми се блъскаха мисли: „Сега ли се сетихте за мен? Когато ви трябвам като детегледачка?“ Но гласът на Петър беше уморен, отчаян.

– Разбира се, ще помогна – казах тихо.

Следващата седмица прекрачих прага на апартамента им с трепет и страх. Даниела ме погледна с любопитство – беше пораснала, вече ходеше на училище. Мария ми подаде списък с инструкции: „Без сладкиши, без телевизия повече от половин час, да пише домашните си.“ Усетих как гневът ме залива – толкова години ме държаха далеч, а сега ми диктуват правила.

Останахме сами с Даниела. Тя ме гледаше срамежливо.

– Бабо, ти коя си? – попита тя тихо.

Сълзите напълниха очите ми.

– Аз съм твоята баба Елена – отвърнах и я прегърнах плахо.

Първите дни бяха трудни. Даниела беше свикнала с другата баба – разказваше ми как готвят заедно, как ходят на разходки в парка. Аз се опитвах да наваксам изгубеното време – четяхме приказки, правехме кексчета, учех я да плете гривни. Но усещах пропастта между нас.

Една вечер Мария се прибра по-рано и ме завари как давам на Даниела парче шоколад.

– Казах ви без сладко! – изсъска тя.

Петър стоеше до нея и мълчеше.

– Извинявай – прошепнах аз и наведох глава.

На следващия ден получих съобщение: „Моля те, спазвай нашите правила.“

Чувствах се като прислужница в собствения си живот. Не смеех да взема никакво решение без одобрението на Мария. Всяка моя стъпка беше наблюдавана и критикувана.

Една вечер седнах с Петър на балкона.

– Защо ме държахте далеч толкова години? – попитах го тихо.

Той въздъхна тежко.

– Мария не искаше да се месиш много… Страхуваше се да не я критикуваш или да не я сравняваш с мама… А и ти понякога си прекалено директна…

– Но аз само исках да помагам! – извиках през сълзи.

– Знам… Просто… така стана…

В този момент разбрах – не бях виновна само аз. Бяхме жертви на страхове, недоизказаности и гордост.

Сега гледам Даниела всеки ден след училище. Опитвам се да изградя връзка с нея, макар че знам – никога няма да наваксам изгубеното време напълно. Понякога тя ме прегръща спонтанно и тогава сърцето ми се изпълва с надежда.

Но вечер, когато остана сама, си задавам въпроса:

„Дали можех да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата на много български баби днес?“