Цял живот за другите: Когато останах сама, не знаех коя съм

– Пак ли ще стоиш до късно, Мария? – гласът на майка ми прозвуча от тъмния коридор, докато аз миех чиниите в старата ни кухня. Вече беше след полунощ, а аз не можех да заспя. Баща ми кашляше тежко в стаята си, а майка ми се въртеше неспокойно в леглото. Бях на двадесет и шест, когато се върнах в родното село край Пловдив. Мислех, че ще е само за няколко месеца – докато баща ми се оправи. Но той не се оправи. Болестта му го приковаваше все по-силно към леглото, а майка ми се сриваше под тежестта на грижите.

– Ще си тръгнеш ли някога? – веднъж ме попита брат ми Петър, който живееше в София и идваше само по празници. – Не можеш цял живот да си тук.

– А кой ще ги гледа? – отвърнах му ядосано. – Ти ли?

Той замълча и си тръгна. Оттогава рядко се чувахме. Всички очакваха от мен да остана. Аз самата го очаквах от себе си. Но никой не ми каза колко години ще минат така.

Селото ни беше малко, хората – любопитни и приказливи. „Мария пак не се е омъжила“, шушукаха жените на площада. „Все около старците си се върти.“ Понякога ми ставаше обидно, друг път – просто празно. С годините свикнах да не обръщам внимание.

Работех като учителка в местното училище, но следобедите и вечерите бяха за родителите ми. Готвех, чистех, носех дърва, водех ги по лекари. Приятелките ми от университета се омъжиха, родиха деца, разказваха ми по телефона за семейните си радости и тревоги. Аз слушах и кимах, а после затварях слушалката и се връщах към реалността – миризмата на лекарства и тишината на старата къща.

Имаше моменти, в които тайно мечтаех за друг живот. Представях си как пътувам, как имам свой дом, може би дори семейство. Но после баща ми получи инсулт и мечтите избледняха. Майка ми започна да забравя – първо малки неща, после и мен самата понякога не разпознаваше.

– Марийче, ти ли си? – питаше ме тя с уплашени очи посред нощ.
– Аз съм, мамо. Тук съм.

Понякога плачех тихо в банята, за да не ме чуят. Чувствах се като в капан – обичах ги, но се задушавах от вина и умора.

Годините минаваха една след друга. Петър се ожени, роди му се дете. Канеше ме на рождени дни и Коледа, но аз рядко можех да отида. Веднъж му казах:
– Не знам какво ще правя, когато остана сама.
Той ме погледна странно:
– Ще живееш най-после за себе си.
Но как се живее за себе си, когато цял живот си живял за другите?

Първо си отиде баща ми – тихо, една студена мартенска сутрин. Погребението беше кратко, селото почти не забеляза. Майка ми се смали още повече след това – сякаш половината ѝ душа изчезна с него. Останахме двете в голямата празна къща.

Последните години с нея бяха най-тежки. Забравяше всичко – кой съм аз, къде е баща ми, коя е тя самата. Понякога ме наричаше „мамо“, друг път „учителке“. Гледах я как угасва ден след ден и усещах как и аз угасвам с нея.

Когато почина миналата есен, къщата стана напълно безмълвна. Седях на кухненската маса с чаша чай и слушах тишината. Петър дойде за погребението и после пак замина за София.
– Ела при нас – предложи ми той. – Ще ти намерим работа, ще си сред хора.
Поклатих глава:
– Не знам дали мога да започна отначало.

Селото сякаш ме изолира още повече след смъртта на родителите ми. Хората ме гледаха със съжаление или любопитство. „Сега вече може да се омъжи“, чух веднъж някой да казва на пазара. Усмихнах се горчиво – на петдесет и шест години кой ще ме вземе?

Дните ми станаха еднообразни – градината, малкото училище, вечерите пред телевизора. Понякога усещах как стените ме притискат. Опитвах се да чета книги или да гледам филми за далечни страни, но мислите ми все се връщаха към миналото.

Една вечер седнах пред огледалото и се загледах в лицето си – бръчки около очите, посивяла коса, умора във всяка черта. Коя съм аз? Какво остана от момичето с мечти?

Понякога сънувам как вървя по непознати улици или как някой ме държи за ръка. Събуждам се с усещане за загуба и празнота.

Петър понякога звъни:
– Добре ли си?
– Добре съм – лъжа го.
Но истината е друга: страх ме е от бъдещето. Страх ме е от самотата и от това, че може би съм пропиляла живота си.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, бих ли избрала друго? Или пак бих останала тук – вярна дъщеря до края?

Кажете ми… Вие бихте ли жертвали всичко за семейството си? Или бихте избрали себе си?