Всяка вечер, когато зет ми се прибере, аз трябва да изчезна: Историята на една майка между любовта и омразата

— Мамо, моля те, тръгни си преди да се прибере Петър. — Гласът на дъщеря ми Елена трепери, докато ме гледа с онзи поглед, който винаги ме кара да се чувствам виновна. Стоя в кухнята, държа внучката си Мария в ръце и усещам как сърцето ми се свива. Часовникът на стената тиктака безмилостно — 18:45. Знам, че Петър ще се прибере всеки момент.

— Защо? Какво съм направила? — прошепвам аз, опитвайки се да не покажа сълзите си пред малката.

Елена въздъхва тежко. — Просто… така е по-добре. Петър се ядосва, когато те вижда тук. Не иска да има напрежение.

Всяка вечер е едно и също. Прекарвам целия ден с Мария — храня я, разхождам я в парка до блока, разказвам ѝ приказки за лисицата и таралежа, както някога разказвах на Елена. А когато настъпи вечерта, трябва да си тръгна. Понякога дори се налага да се скрия в спалнята, докато Петър не се качи горе да се преоблече, за да мога тихо да изляза през входната врата.

Петър не е лош човек. Напротив — всички казват колко е добър съпруг и баща. Работи като инженер в голяма фирма, носи добри пари вкъщи, никога не е повишил тон на Елена. Но към мен… към мен е студен като лед. От първия ден, когато ги посетих в новия им апартамент в Младост, усещах тази невидима стена между нас.

— Мамо, моля те, не го приемай лично — казва Елена всеки път. — Просто Петър смята, че трябва сами да си гледаме детето. Не иска да се месиш.

Но как да не се меся? Аз съм майка! Аз съм баба! Как мога да стоя настрана, когато дъщеря ми е изтощена от безсънните нощи, а внучката ми плаче за прегръдка? Кой ще им помогне, ако не аз?

Понякога си мисля дали не съм направила нещо нередно. Спомням си първата година след раждането на Мария — как настоявах да ѝ давам чай от лайка вместо адаптираното мляко, как спорех с Петър за това дали детето трябва да спи при тях или в отделна стая. Може би тогава го обидих? Може би прекалих с „моите“ методи?

— Ти си от старото поколение — каза ми веднъж Петър, докато Елена беше в банята. — Остави ни сами да си гледаме детето. Не искам Мария да расте с твоите суеверия и бабини деветини.

Тези думи ме пронизаха като нож. Аз ли съм суеверна? Аз ли съм лоша баба? Всичко правя от любов!

С времето започнах да се страхувам от срещите с него. Веднъж забравих чантата си у тях и трябваше да се върна вечерта. Петър ме посрещна на вратата със стиснати устни:

— Следващия път звънни предварително.

Толкова унизително беше… Прибрах се вкъщи и плаках цяла нощ. Съпругът ми Георги опита да ме утеши:

— Не им обръщай внимание. Младите днес са други. Ще мине време и ще разберат колко си им нужна.

Но времето минава, а нищо не се променя. Дори напротив — усещам как Елена все повече се отдалечава от мен. Вече рядко ми звъни сама; почти винаги аз я търся първа.

Веднъж я попитах:

— Ели, страхуваш ли се от Петър?

Тя ме погледна изненадано:

— Не, мамо! Просто… той има нужда от пространство. Иска семейството му да е спокойно.

— А ти спокойна ли си?

Тя замълча дълго.

— Понякога ми липсваш — прошепна накрая.

Тогава разбрах — не само аз страдам от тази стена между нас. И тя страда. Но е избрала мира пред битката.

Скоро Мария ще тръгне на детска градина. Знам, че вече няма да имат нужда от мен толкова често. Чудя се какво ще правя тогава? Ще стана ли излишна? Ще остана ли само „бабата, която пречи“?

Понякога си представям как един ден Петър ще ме покани на вечеря и ще каже: „Благодаря ти за всичко“. Но знам, че това е само мечта.

Всяка вечер прибирам чантата си и тръгвам по тъмния коридор към асансьора. Слушам смеха на Мария зад затворената врата и усещам как една част от мен остава там — невидима, но жива.

Дали някога ще бъда приета такава, каквато съм? Или винаги ще бъда чужда в собствения живот на дъщеря си?

Какво мислите — има ли място за бабите в живота на младите семейства днес? Или трябва просто да се научим да стоим настрана?