Изгонена от дома: История за предателство, прошка и ново начало

– Мариела, събуди се! – гласът на майка ми прониза съня ми като ледена игла. Беше шест сутринта, а слънцето едва се прокрадваше през пердетата. Седнах рязко в леглото, още замаяна. Майка ми стоеше на прага със скръстени ръце и поглед, който не търпеше възражения.

– Какво има? – прошепнах, усещайки как нещо тежко се надига в стомаха ми.

– Ставай и си събирай нещата. Апартаментът е продаден. Днес заминаваме за Пловдив.

В първия миг си помислих, че сънувам. После видях куфарите до вратата и баща ми, който мълчаливо прибираше последните си дрехи. Не можех да повярвам. Това беше моят дом – панелката в Люлин, където бях израснала, където всяка пукнатина по стената ми беше позната като линиите на дланта ми.

– Как така? – гласът ми трепереше. – Защо не сте ми казали?

Майка ми въздъхна тежко.

– Не можехме повече тук. Всичко ни напомня за лошото… за дълговете, за скандалите. Ти си голяма вече, Мариела. Време е да поемеш по своя път.

– Но аз уча! Имам работа! Как ще се оправя сама?

Баща ми ме погледна за пръв път тази сутрин – очите му бяха уморени, някак празни.

– Ще се справиш. Всички се справят.

Така започна моят нов живот – с една раница дрехи и разбито сърце. Родителите ми заминаха за Пловдив още същия ден, а аз останах на улицата в София, без дом и без посока.

Първите дни бяха като кошмар. Преспивах у приятелки – при Ива в Студентски град, после при Деси в Надежда. Не исках да ги притеснявам дълго, затова започнах да търся стая под наем. Всичко беше скъпо или мизерно. Работех като сервитьорка в малко кафене до НДК, но парите едва стигаха за храна и карта за метрото.

Вечерите прекарвах сама в парка или на пейка пред блока на Ива, мислейки си какво съм сгрешила. Защо родителите ми избраха да ме изхвърлят? Не бях ли достатъчно добра дъщеря? Спомнях си всички онези години, когато им помагах с парите, когато търпях скандалите им заради хазяи и кредити. А сега бях сама.

Една вечер Ива ме намери разплакана на стълбите.

– Мариела, не можеш да продължаваш така. Трябва да говориш с тях. Да разбереш защо го направиха.

– Не мога – отвърнах. – Не мога да им простя.

– Ако не простиш, ще останеш завинаги в този момент.

Думите й ме удариха като шамар. Започнах да пиша писмо до майка ми – първо гневно, после отчаяно, накрая просто тъжно. Питах я защо ме е изоставила, защо не е повярвала в мен. Отговорът дойде след седмица – кратък SMS: „Прости ни. Не знаехме какво друго да направим.“

Това не беше обяснение, но беше начало.

Междувременно намерих стая в „Красно село“ при една възрастна жена – баба Катя. Тя беше самотна и тиха, но ме прие като своя внучка. Всяка вечер пиехме чай и тя ми разказваше истории за младостта си – как е избягала от село заради любовта си към един художник, как е загубила всичко след смъртта му, но е намерила сили да продължи напред.

– Животът винаги ти взима нещо – каза ми веднъж тя. – Но ако не му дадеш шанс да ти даде ново, ще останеш само с празнотата.

С времето започнах да усещам как болката отшумява. Работата в кафенето стана по-лека, намерих нови приятели – Стефан от университета, който ме канеше на изложби; Мария от работата, която ме научи да готвя мусака като майка й от Плевен.

Един ден получих покана от родителите си да ги посетя в Пловдив. Дълго се колебах дали да приема. В крайна сметка реших да отида – не защото им бях простила напълно, а защото исках да разбера дали мога да продължа напред.

Пътуването с влака беше като връщане към себе си – гледах през прозореца полетата и селата и се питах дали някога ще мога пак да се доверя на хората, които най-много обичам.

В Пловдив ме посрещнаха с неловки усмивки и прегръдки. Апартаментът им беше малък, но уютен. Говорихме дълго – за миналото, за страховете им, за грешките им. Майка ми плака; баща ми мълча почти през цялото време.

– Не сме искали да те нараним – каза тя накрая. – Просто бяхме отчаяни.

– Аз също – отвърнах тихо.

Тръгнах си с усещането, че не всичко може да бъде поправено, но поне вече не носех омраза в сърцето си.

Днес живея сама в малък апартамент под наем в София. Работя усилено, уча магистратура и понякога се виждам с родителите си по празници. Болката още е там, но вече не управлява живота ми.

Понякога вечер се питам: Колко струва прошката? И дали някога ще мога напълно да забравя предателството? А вие бихте ли простили?