„Не ме чакай с вечерята“ – Историята на един разбит рожден ден
„Не ме чакай с вечерята.“
Стоях в кухнята, държейки телефона с треперещи ръце. Беше 19:12, точно между супата и тортата. Свещите на масата потрепваха в полумрака, а новата ми рокля – онази синята, която купих специално за този ден – сякаш изведнъж стана прекалено тясна. Вратата не се отвори. Телефонът не звънна отново. Само това едно изречение, по-кратко от въздишка, по-студено от зимния вятър зад прозореца.
– Мамо, кога ще дойде татко? – попита тихо Мария, дъщеря ми, която вече беше подредила салфетките по масата.
– Скоро, миличка – излъгах, като се опитах да прикрия сълзите си. – Може би е задържан в работата.
Но аз знаех. Знаех още от миналата седмица, когато го видях да изключва телефона си, щом вляза в стаята. Знаех от начина, по който избягваше погледа ми сутрин, когато пиеше кафето си на кухненската маса. Знаех от тишината между нас, която се разрастваше като бурен в градина без грижа.
Седнах на ръба на леглото и се загледах в отражението си в огледалото. Кога се превърнах в тази жена? Кога позволих на живота да ме превърне в сянка на самата себе си? Спомних си първия ни рожден ден заедно – как Николай беше донесъл огромен букет божури и ми беше прошепнал: „Ти си моят дом.“ А сега? Сега домът беше празен.
– Мамо, тортата ще изстине! – извика Мария от хола.
– Идвам, слънце мое – казах и избърсах сълзите си с ръкава на роклята.
Седнахме двете на масата. Тя духна свещичките на тортата вместо мен и ми подаде парче с най-много ягоди. Усмихнах се насила. В този момент телефонът ми отново вибрира. Съобщение от майка ми: „Честит рожден ден, мила! Обичаме те!“ Не можех да й кажа истината. Не и сега.
След като Мария заспа, седнах сама в кухнята. Свещите вече бяха догорели. Виното беше останало недокоснато. В главата ми се въртяха стотици въпроси: Къде сбърках? Дали не бях достатъчно добра съпруга? Дали не трябваше да се опитам повече?
На следващия ден Николай се прибра късно през нощта. Миришеше на чужд парфюм и имаше онзи поглед – виновен, но решен.
– Трябва да поговорим – каза той, без да ме погледне.
– За какво? – попитах тихо.
– Не мога повече така. Не съм щастлив. Не сме щастливи. Срещнах друга жена…
Светът ми се срина. Чувах думите му като през стъкло. „Срещнах друга жена…“ Повтарях ги наум, докато той събираше няколко дрехи в чанта и излезе без да се обърне.
Дните след това бяха мъгла. Майка ми идваше всеки ден, носеше супа и топли думи, но аз не можех да я слушам. Съседките шушукаха по стълбището: „Горката Елена…“, „Николай я оставил заради някаква млада…“
Мария плачеше нощем и ме питаше кога татко ще се върне. Аз й казвах, че е зает, че работи много, че скоро ще дойде. Лъжех я, както лъжех себе си.
Една вечер седнахме двете на балкона. Гледахме светлините на София и мълчахме дълго.
– Мамо, ти тъжна ли си? – прошепна Мария.
– Малко… Но ще мине. Обещавам ти.
– Аз ще те обичам винаги!
Прегърнах я силно и за първи път от седмици почувствах топлина в гърдите си.
Минаха месеци. Започнах да работя повече в книжарницата, където бях продавачка. Колежките ми подкрепяха, носеха ми кафе и шоколадови бонбони. Един ден една клиентка – възрастна жена с топли очи – ми каза:
– Мило момиче, животът винаги ни поднася изпитания. Но ти си силна! Ще видиш!
Постепенно започнах да вярвам в думите й. Записах Мария на уроци по пиано, започнах да излизам с приятелки, да се смея отново. Николай понякога идваше да види дъщеря ни, но между нас вече нямаше нищо освен спомени и болка.
Една вечер седях сама в кухнята – същата кухня, където преди месеци получих онова съобщение. Погледнах новата покривка, цветята във вазата и снимката на Мария до прозореца.
Замислих се: Колко често жените у нас премълчават болката си? Колко често се преструваме, че всичко е наред, само за да не разочароваме другите?
Може би трябва да говорим повече за това. Да не се срамуваме от разбитите си мечти, а да ги превръщаме в нови начала.
А вие? Как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или да продължите напред?