Защо има кренвирши вместо кюфтета? — Историята на едно семейство след като децата си тръгнат

— Защо има кренвирши вместо кюфтета? — изстрелях въпроса си към Мария, докато тя подреждаше чиниите на масата. Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Тя не отговори веднага. Само погледна през прозореца към двора, където някога Виктор и Елица тичаха боси по тревата.

— Защото не ми се месеше кайма — отвърна тихо Мария, без да ме погледне. — И защото вече няма кой да ги яде.

Тишината между нас натежа като олово. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник и далечният лай на кучето на съседите. Седнах срещу нея и се загледах в ръцете ѝ — ръце, които някога държаха моите с нежност, а сега трепереха леко от умора или от нещо друго, което не смеех да назова.

— Можеше да ми кажеш — промълвих. — Ако не ти се готви, можех аз да направя кюфтетата.

— Не става въпрос за кюфтета, Иван — каза тя и най-сетне ме погледна. Очите ѝ бяха уморени, но в тях проблясваше болка. — Вече нищо не е както беше.

Тези думи ме удариха по-силно от всяка кавга през годините. Още помня как преди двадесет и пет години се запознахме на студентската бригада в Пловдив. Как се влюбихме, как се борихме за апартамента в „Люлин“, как се радвахме на първите стъпки на Виктор и първите думи на Елица. А сега… Сега сякаш всичко беше застинало в едно безвремие.

— Може би трябва да ги поканим пак у дома — предложих плахо. — Да направим неделен обяд, както преди.

Мария поклати глава.

— Те имат свои животи, Иван. Виктор работи по цял ден, Елица е с малкото бебе… Не можем да ги върнем тук само защото ни е самотно.

— Но аз… аз не знам какво да правя без тях — признах си за първи път. Гласът ми потрепери. — Цял живот съм работил заради тях. Сега като ги няма, всичко ми изглежда празно.

Мария въздъхна тежко и седна до мен. За миг сложи ръка върху моята, после я отдръпна.

— И аз се чувствам така — прошепна. — Но трябва да намерим начин да сме добре и двамата. Иначе ще се изгубим.

В този момент телефонът иззвъня. Беше Елица. Усетих как сърцето ми подскочи.

— Тате, добре ли сте? — попита тя ведро. — Мама не вдига телефона си.

— Добре сме, мила — излъгах. — Просто… тихо е тук.

— Ще дойдем другата седмица! Виктор също ще дойде с децата! Ще направим кюфтета! — засмя се тя.

Затворих телефона с усмивка, но Мария вече беше станала и миеше чиниите със забързани движения. Отидох при нея и я прегърнах през раменете.

— Ще се оправим ли? — попитах я тихо.

Тя не отговори веднага. Само се облегна назад и затвори очи.

— Ако не опитаме, никога няма да разберем — каза накрая.

Вечерта легнахме рамо до рамо в леглото, но между нас имаше километри неизказани думи. Чувах как диша тежко и знаех, че мисли за същото като мен: какво ни остава, когато децата си тръгнат? Как да намерим нов смисъл един в друг?

На следващия ден реших да направя кюфтета сам. Купих кайма от пазара, нарязах лук, омесих всичко внимателно. Когато Мария влезе в кухнята и видя какво правя, само поклати глава с лека усмивка.

— Не си забравил рецептата — пошегува се тя.

— Не съм забравил нищо важно — отвърнах аз и ѝ подадох една топка кайма.

Така започнахме да говорим повече. За мечтите си отпреди години, за страховете си сега, за това какво ни липсва и какво още можем да си дадем един на друг. Не беше лесно — имаше сълзи, имаше обвинения, имаше тишина. Но имаше и надежда.

Когато децата дойдоха след седмица, домът ни отново оживя за кратко. Смях, шумни разговори, детски глъч. После пак останахме сами, но този път беше различно. Знаехме, че можем да бъдем семейство и когато сме само двама.

Понякога все още се питам: „Ще успеем ли да намерим нов смисъл? Или ще останем затворени в спомените?“ Как мислите вие? Може ли любовта да оцелее след като децата напуснат дома?