„Това е само семейство, нали? Ще намериш още един бургер за племенника си” – една молба, която преобърна живота ми
– Мариела, моля те, само за няколко часа! – гласът на сестра ми Елица трепереше по телефона, докато аз се опитвах да се съсредоточа върху отчета, който трябваше да предам до края на деня. – Знам, че си заета, но няма на кого друг да разчитам.
Погледнах часовника. Беше почти шест вечерта, а аз още не бях приключила с работата си. Но как да откажа? Това е само семейство, нали? Винаги сме си помагали. – Добре, Ели, доведи го – въздъхнах. – Ще измисля нещо.
Не подозирах, че тази уж дребна услуга ще преобърне целия ми свят.
След половин час Елица се появи на прага с шестгодишния Сашко, който веднага се втурна към хола и започна да рови из играчките на дъщеря ми. Елица ме прегърна набързо и изстреля: – Ще се върна към десет. Благодаря ти! – и изчезна по-бързо, отколкото успях да ѝ кажа „чао”.
Сашко беше енергичен, шумен и гладен. – Лельо Мариела, имаш ли бургери? – попита с надежда в очите.
– Не, Сашко, но мога да ти направя сандвич или пица.
– Ама мама винаги ми купува бургер! – тропна с крак той.
В този момент дъщеря ми Яна се появи от стаята си и ме погледна укорително: – Мамо, защо винаги трябва ние да гледаме Сашко? Той ми чупи играчките!
– Яна, моля те, само за тази вечер е – опитах се да я успокоя.
Но вътре в мен вече се надигаше гняв. Защо винаги аз? Защо винаги моите планове трябва да отстъпват пред нуждите на другите?
Докато приготвях набързо вечеря, телефонът ми звънна отново. Беше майка ни.
– Мариела, чух, че гледаш Сашко. Много си добра сестра! Елица има нужда от почивка. Знаеш колко ѝ е трудно сама…
– Мамо, и на мен ми е трудно! – прекъснах я аз. – Имам работа, Яна е сърдита… Не мога винаги да съм на разположение!
– Ех, дете мое, ти винаги си била по-отговорната – въздъхна майка ми. – Семейството е най-важно.
Затворих телефона с усещането за вина и безсилие. Вечерта мина в опити да забавлявам Сашко и да утеша Яна, която се чувстваше пренебрегната. Когато най-сетне Елица дойде да го вземе, тя дори не забеляза умората в очите ми.
– Благодаря ти, Мариела! Не знам какво бих правила без теб! – каза тя и целуна Сашко по челото.
– Ели… трябва да поговорим – започнах плахо. – Не мога всеки път да отменям всичко заради теб.
Тя ме погледна изненадано: – Какво имаш предвид? Ти винаги си помагала! Това е нормално между сестри!
– Да, но и аз имам нужда от време за себе си… за Яна… за работата си. Не мога винаги да съм резервният вариант.
Елица се намръщи: – Значи вече не искаш да помагаш? Добре. Ще се оправя сама!
Тръшна вратата след себе си и си тръгна. Останах в тишината на апартамента с усещането за провалена сестра и лоша майка.
Следващите дни бяха мъчителни. Елица не ми се обаждаше. Майка ни звънна няколко пъти с укори: „Семейството трябва да си помага! Как можа така да отблъснеш сестра си?” Яна беше по-спокойна, но усещах как между мен и Елица зейва пропаст.
На работа бях разсеяна. Колежката ми Маргарита ме попита:
– Добре ли си? Изглеждаш изтощена.
– Просто… семейни проблеми – отвърнах тихо.
– Понякога трябва да поставиш граници – каза тя. – Иначе ще те изядат живи.
Думите ѝ ме жегнаха. Дали не беше права? Защо се чувствах виновна, когато просто поисках малко уважение към себе си?
Седмица по-късно Елица ми писа съобщение: „Извинявай. Бях несправедлива. Просто съм отчаяна понякога.”
Отговорих ѝ: „Разбирам те. Но и аз имам нужда от разбиране.”
Срещнахме се в парка с децата. Говорихме дълго. За първи път ѝ казах всичко, което ме тежеше през годините – как винаги съм била „силната”, как всички разчитаха на мен, а аз никога не смеех да поискам помощ.
Елица плака. Аз също. Прегърнахме се.
Сега се опитваме да бъдем по-открити една с друга. Да питаме „Можеш ли?”, вместо да приемаме помощта за даденост. Но все още усещам тежестта на очакванията върху раменете си.
Понякога вечер се питам: „Колко още мога да давам от себе си, преди напълно да се изгубя?” А вие… къде поставяте границата между помощта и саможертвата?