Не съм просто болна: Нощта, в която изгубих всичко

— Мамо, защо татко пак не се прибра? — прошепна ми тихо Даниела, докато я завивах. В очите ѝ проблясваше страх, който не можех да скрия и от себе си. Беше минало полунощ, а Георги така и не се беше върнал. Беше казал, че ще отиде до майка си в Люлин, защото не се чувствал добре. Но телефонът му беше изключен, а в мен се надигаше паника.

Седнах на ръба на леглото и се загледах в тъмния прозорец. София беше притихнала под снега, а аз се чувствах по-самотна от всякога. В главата ми се въртяха мисли — дали пак е с нея? Онази жена от офиса, за която всички шушукаха. Или просто наистина е болен? Но защо тогава не ми вдига телефона?

— Мамо, ще се върне ли татко? — попита ме този път по-големият ми син, Петър. Гласът му беше пълен с надежда, която аз вече нямах сили да поддържам.

— Не знам, мило мое — казах тихо и усетих как гласът ми трепери.

Когато най-накрая заспаха, останах сама в кухнята. Взирах се в чашата с чай и се чудех кога точно започнахме да се губим един друг. Спомних си първите ни години — как Георги ме държеше за ръка по улиците на Пловдив, как ми обещаваше, че никога няма да ме остави. А сега бяхме двама непознати под един покрив.

Телефонът иззвъня в 2:17 през нощта. Сърцето ми подскочи. Беше съобщение: „Не ме чакай. Трябва да помисля.“

Сякаш някой ме удари в стомаха. Не плаках веднага. Просто стоях и четях тези думи отново и отново. „Не ме чакай.“ Какво означаваше това? Че си тръгва? Че вече не сме семейство?

На сутринта трябваше да съм силна заради децата. Приготвих закуска, усмихвах се насила и ги изпратих на училище. После седнах на дивана и позволих на сълзите да потекат. Обадих се на майка ми в Стара Загора.

— Мамо, Георги си тръгна — казах през сълзи.

— Знам, че ти е трудно, мило мое — отвърна тя тихо. — Но ти си силна. За децата трябва да си силна.

Дните минаваха като в мъгла. Георги не се обаждаше. Понякога виждах снимки във Facebook — той с нова жена, усмихнати на някакъв ресторант в центъра. Слуховете стигнаха и до мен — колежката му Мария била причината за всичко.

Вечерите бяха най-тежки. Даниела често плачеше нощем, а Петър започна да се затваря в себе си. Опитвах се да бъда и майка, и баща, но усещах как силите ми свършват.

Една вечер Георги се появи на вратата. Беше уморен и изглеждаше по-стар.

— Трябва да поговорим — каза той.

Седнахме един срещу друг на масата в кухнята.

— Не мога повече така — започна той. — Не съм щастлив. Не съм бил щастлив отдавна.

— А аз? А децата? — гласът ми беше остър като нож.

— Знам… Знам, че ви наранявам. Но не мога да живея в лъжа.

— А ти мислиш ли, че аз мога? Че всяка вечер мога да гледам децата ни в очите и да им обяснявам защо баща им го няма?

Той замълча. В този момент разбрах, че битката е загубена.

Следващите месеци бяха ад. Разводът беше мъчителен — адвокати, документи, делби. Георги настояваше да вижда децата само през уикендите. Аз трябваше да намеря допълнителна работа — започнах да чистя офиси вечер след работното време в училището.

Съседите шушукаха зад гърба ми: „Гледай я тая — мъжът ѝ я остави заради по-млада.“ Майка ми идваше често да помага с децата, но усещах как и тя страда заради мен.

Една вечер Даниела ме попита:

— Мамо, ти защо не си щастлива?

Погледнах я и не знаех какво да кажа. Как да обясня на седемгодишно дете какво е предателство? Как да ѝ кажа, че понякога хората си тръгват не защото не ни обичат вече, а защото не могат да обичат себе си?

С времето започнах да намирам сили в малките неща — усмивката на Петър сутрин, когато му приготвях любимите палачинки; прегръдката на Даниела преди лягане; подкрепата на приятелките ми от квартала.

Една неделя заведох децата на Витоша. Гледах ги как тичат по снега и за първи път от месеци усетих топлина в гърдите си. Може би животът няма да бъде същият без Георги, но аз все още имах себе си и тях.

Понякога нощем още плача. Питам се къде сбърках, дали можех да направя нещо различно. Но после си спомням думите на майка ми: „Ти си силна.“

Сега знам — не съм просто болна от тъга или самота. Аз съм жива. Аз съм майка. Аз съм жена, която оцелява въпреки всичко.

А вие… Кога разбрахте, че трябва да изберете себе си? Колко струва достойнството ни в свят, който лесно забравя болката ни?