Когато миналото почука на вратата: Историята на една прошка

— Мамо, ти наистина ли ще го гледаш? — гласът на дъщеря ми Елица трепереше от възмущение и неразбиране. Стоеше пред мен с ръце на кръста, а очите ѝ бяха пълни с упрек. — След всичко, което ти причини! След всичките години!

Погледнах я и се опитах да намеря думи, които да обяснят бурята в мен. Не знаех дали ще успея. В този момент телефонът ми изписука — съобщение от сина ми, Димитър: „Мамо, не се жертвай пак за него. Не си длъжна.“

Седнах на ръба на леглото и се загледах в празното пространство. Вече петнадесет години не бяхме семейство. След развода всеки пое по своя път — той започна нов живот с друга жена, аз се посветих на работата си в читалището и на децата. Виждахме се само по празници или на погребения. Бяхме учтиви, но студени — като непознати, които някога са били близки.

И тогава, преди месец, телефонът звънна посред нощ. Беше брат му, Георги. „Мария, той е в болница. Инсулт. Не знам кого друг да потърся.“

Сърцето ми се сви. Спомних си всички онези години — добрите и лошите. Спомних си как ме остави сама с децата, как ме предаде с друга жена. Спомних си и първите ни години заедно — как ми носеше люляци от пазара и как се смеехме до късно вечерта. Но най-силно усещах тежестта на настоящето: един човек, който някога е бил всичко за мен, сега беше безпомощен и сам.

Отидох в болницата. Видях го — отслабнал, побелял, очите му празни. Не можеше да говори добре, но когато ме видя, по лицето му пробяга нещо като усмивка. Седнах до леглото му и хванах ръката му. Тя беше студена и трепереща.

— Здравей, Иван — казах тихо.

Той се опита да каже нещо, но думите му се разпиляха във въздуха. Само сълза се търкулна по бузата му.

В следващите дни започнах да ходя всеки ден при него. Носех му супа, сменях му пижамата, четях му вестника. Медицинските сестри ме гледаха с уважение и малко изненада — явно не бяха свикнали бивши съпруги да се грижат така за мъжете си.

Децата ми не можеха да го приемат.

— Той не заслужава това! — крещеше Елица по телефона. — Той те остави! Той ни остави! Защо пак трябва ти да си тази, която прощава?

— Защото мога — отвръщах аз. — Защото не искам да нося омраза в себе си до края на живота си.

Понякога нощем плачех от безсилие. Спомнях си как съм стояла сама в кухнята с две малки деца, докато той е бил някъде другаде. Спомнях си унижението, болката, самотата. Но после виждах болния човек пред себе си — не мъжът, който ме е предал, а просто човек в нужда.

Един ден Иван ме погледна със странна сериозност.

— Мария… — прошепна едва доловимо. — Прости ми…

Сълзите ми потекоха безконтролно.

— Не знам дали мога напълно — казах му честно. — Но се опитвам.

Той стисна ръката ми силно и затвори очи.

Скоро го изписаха от болницата. Нямаше кой да го гледа — новата му жена беше заминала за чужбина при децата си от първия брак и не се върна дори когато научи за инсулта му. Брат му имаше собствено семейство и работа в друг град.

Взех го у дома си — в малкия апартамент в Люлин, където живеех сама от години. Децата ми отказаха да идват на гости.

— Не мога да го гледам — каза Димитър. — За мен той е просто минало.

— А за мен? — попитах тихо.

Всяка сутрин ставах рано, приготвях закуска и му помагах да се облече. Понякога го извеждах на разходка из квартала — хората ни гледаха странно, някои със съжаление, други с любопитство.

Съседката ми баба Пенка веднъж ме спря на стълбището:

— Марийче, защо го правиш? Той не заслужава…

Погледнах я право в очите:

— Може би не заслужава. Но аз заслужавам спокойствие.

С времето Иван започна да се подобрява малко по малко. Започна да говори по-ясно, да се усмихва повече. Понякога вечер седяхме на балкона и мълчахме заедно — без упреци, без минало между нас.

Една вечер той ме погледна дълго:

— Ако можех да върна времето назад… бих избрал теб.

Не знаех какво да кажа. Болката беше там, но вече не беше толкова остра.

Децата ми така и не приеха решението ми напълно. Останаха далечни и студени през цялото време, макар че понякога ми звъняха да питат как съм.

Сега Иван вече не е между живите. Погребах го тихо, само с брат му и няколко стари приятели от завода. Децата не дойдоха.

Стоя сама в апартамента и мисля за всичко преживяно.

Прошката не е слабост. Прошката е сила — сила да продължиш напред без омраза в сърцето си.

Питам се: Ако не бях простила, щях ли да бъда по-щастлива? Или щях само да нося тежестта на миналото до края на живота си? Какво бихте направили вие?