Не съм нито гледачка, нито слугиня: Денят, в който казах на дъщеря си, че имам свой живот

– Мамо, пак ли ще ме оставиш сама с децата? – гласът на Мария трепереше от раздразнение, докато държеше телефонa притиснат до ухото си. Беше вторник, 18:30, а аз стоях пред огледалото в коридора, облечена с новата си рокля – първата, която си купих от години насам. В този момент осъзнах колко рядко се поглеждам в огледалото не като баба, а като жена.

– Мария, тази вечер имам среща с приятелки. Обещах им още миналата седмица – опитах се да запазя гласа си спокоен, макар сърцето ми да биеше лудо.

– А аз какво да правя? Иван е на работа до късно, а децата са болни! – почти извика тя. – Ти винаги си била тук за нас!

В този момент усетих как гневът и вината се борят в мен. Толкова години бях на разположение – след смъртта на съпруга ми, когато Мария роди първото си дете, когато второто се появи неочаквано рано, когато Иван загуби работата си и трябваше да помагам финансово. Винаги бях там. Но кога някой беше там за мен?

– Мария, обичам ви, но не мога повече да бъда само баба и майка. Имам нужда от време за себе си – казах тихо.

– Значи сега приятелките ти са по-важни от собствените ти внуци? – гласът ѝ беше остър като нож.

Затворих очи. Виждах лицето ѝ – уморено, напрегнато, но и разглезено от моята вечна готовност да помагам. Виждах и себе си – сивата коса, ръцете ми, които трепереха от умора всяка вечер, когато приспивах децата ѝ. Кога за последно бях излизала? Кога за последно бях чела книга без да ме прекъснат?

– Не е въпрос на това кой е по-важен – отвърнах. – Просто тази вечер е за мен.

Тя затвори телефона без довиждане. Сълзите ми потекоха по бузите, но не ги избърсах. Оставих ги да текат – като река, която най-накрая намира пътя си след години суша.

Вечерта с приятелките ми беше като глътка въздух след дълго задушаване. Смяхме се, говорихме за книги, за филми, за спомени от младостта. За първи път от години не мислех за памперси, супи и лекарства.

На следващата сутрин телефонът ми звънна рано. Беше Мария.

– Мамо… извинявай за вчера. Просто… много ми е трудно – прошепна тя.

– Знам, мило. Но и на мен ми е трудно – отвърнах. – Не мога повече да бъда само твоя опора. Трябва да се погрижа и за себе си.

– Но как ще се справя сама? – попита тя с глас на малко дете.

– Както аз съм се справяла цял живот – казах твърдо. – Ще намериш начин.

Последва тишина. После чух тихо подсмърчане.

– Може ли да дойдеш утре? Само за малко…

– Ще дойда следобед, но само за час. Имам среща със себе си – казах с усмивка.

Този разговор беше началото на нова глава в живота ми. Не беше лесно – Мария често се опитваше да ме върне в старата роля. Понякога ме гледаше с укор, друг път с молба в очите. Но аз устоявах. Започнах да ходя на танци в читалището, записах се на курс по рисуване. Запознах се с нови хора – други жени като мен, които бавно учеха да поставят граници.

Един ден Мария дойде у дома неочаквано. Седна срещу мен на масата и ме погледна сериозно.

– Мамо… мисля, че започвам да те разбирам. Не знам как си издържала толкова години сама…

– Не съм издържала – усмихнах се тъжно. – Просто съм забравила коя съм.

Тя хвана ръката ми.

– Благодаря ти, че ми показа какво значи да се бориш за себе си.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам светлините на града. Чувствам се виновна понякога – майчината вина е като сянка, която никога не изчезва напълно. Но усещам и гордост. За първи път от години живея не само за другите, а и за себе си.

Чудя се: Колко още жени като мен са забравили кои са? Колко още ще чакат някой друг да им разреши да бъдат щастливи?